"Нищо не внушава толкова презрение към успеха, както мисълта за това, с каква цена е постигнат."

Флобер

Отдавна, много, много отдавна, в едно минало, което изтеклите десетилетия превърнаха в почти историческо, пишехме с Георги Марков есета за българската емисия на Радио "Германия" ("Дойче Веле"). Един от текстовете на великия писател бе посветен на героизма и героите му, на онази трескаво търсена и типична за незрелите и авторитарните общества героика, която обезчовечава и обездухотворява както отделни личности, така и цели народи. Като всеки здравомислещ човек Георги стигна до извода, че битието се нуждае не от монументални герои, а от хора, чиято непоследователност, чиято ранимост, чиито слабости и вълнения ги правят любими и близки, превръщат ги от идоли в съчовеци.
Към тези ми печални спомени ме върна не толкова гибелта на Христо Христов под Еверест, колкото отношението на обществото ни към нея. Един млад, недоизживян живот си отиде мърцина, а за нацията ни това е не трагедия, а героизъм. Под заглавие "Еверест - за героите" "Седмичен труд" порица онези дребни български душици, които от подножието на собственото си живуркане подценяват величието на алпийския подвиг. А дребни според мен са онези душици, които съизмерват собственото си нищожество с планинските масиви, които се себеизживяват чрез мнимия героизъм на подобни безумия. И за които обстоятелството, че Христов е изкачил върха, е достатъчна награда за смъртта му. Докато аз бих предпочел младежът да бе останал жив, а подвигът му - неосъществен. Защото един човешки живот е неподобаващо висока цена и за най-блестящия подвиг.
Става дума не толкова за факта, че, тласкани от така присъщата на всеки комплексиран народ грандомания, алпинистите ни тръгнаха към Еверест с недостатъчни средства, зле подготвени, зле сработени и зле оборудвани - става дума преди всичко за убедеността ми, че не всеки връх заслужава да бъде изкачен. Дори да отчетем изкачването на върха като успех, трябва да признаем, че сам по себе си успехът не е добродетел - успяват и преуспяват не само благородните люде. Ни най-малко не се съмнявам в благородството на Христов и в светостта на неговата памет, но продължавам да се питам струваше ли си. Аз лично така горещо обичам нищожния си и жалък животец, че бих го рискувал за любим и скъп човек, но никога - за един абстрактен принцип. А още по-малко - за да стъпя на един връх, от който човечеството ще ме види и ще ми завиди.
Най-несъстоятелни са онези доводи, които се опитват да оправдаят трагедията в името на спорта. Винаги съм считал, че спортът (а това прави по по-перфиден начин и политиката) елементаризира човека, свежда живописното многообразие на личността до биологични функции. Спортната мания на новото време е белег за обездухотворяването на цивилизацията. Мъжеството, което спортните постижения демонстрират, е измамно като всяко мъжество. Екзюпери, който също загина доброволно, но за една друга, наистина благородна кауза, пише: "Мъжеството се състои от не много красиви чувства: малко яркост, малко тщеславие, значителна доза упорство и пошличко спортивно удовлетворение."
Спомням си и до днес: бях юноша, вярвах по-скоро в героя, отколкото в човека, докато прочетох следната история: Някъде в края на 20-те години, когато пилотите на великите сили се надпреварваха да прелитат океаните, а целият свят бе завладян от неукротим състезателен дух, в Сечуан пристига на посещение американски сенатор. По време на срещата си с местния владетел сенаторът получава телеграма, че американски пилот (Линдбърг ли беше?) подобрил някакъв летателен рекорд с цели 20 минути. Горд с постижението, сенаторът съобщава новината на домакина си. Старият владетел го изгледал учудено, после се усмихнал и запитал: "И какво направихте с тези 20 минути?"
Христов вероятно е нямал моя късмет да прочете тази история - иначе щеше да остане в подножието на живота, вместо да тръгне към смъртоносния връх.
Балтазар Грасиан съветва: "Никога не се бий с онзи, който няма какво да загуби - това е неравен двубой." Еверест няма какво да загуби - дори алпийските ни шипове да нащърбят непристъпните му зъбери. Докато човекът може да загуби всичко. Така че двубоят е наистина неравен.
Не познавам Христов, а ми е жал за него. И за себе си ми е жал. Защото когато един човек загине, загива в някакъв много съществен смисъл и човечеството. Против волята си станах свидетел на една саможертва, чието безсмислие обезсмисля като че ли и мен самия.