Анализаторите от Института по пазарна икономика са пионери и (засега единствени) защитници на еретичната теза, че за България най-добре ще е да се откаже от парите на Евросъюза. Това си беше



удар право по най-свидната днешна мечта



на българите, с която от десетина години вождовете подхранват у нацията светли надежди. Парите на Европа успешно замениха благоденствието при комунизма като обект на очакване. Най-вече защото са по-реални. И тъкмо първите суми взеха да идват - сами да се откажем от благината, в името на която ни наложиха толкова много жертви?!

Така кощунствената идея да се откажем от парите бе отмината, без дори да чуем какво мислят за нея великите ни съвременници. Жалко, защото анализът на колегите бе подкрепен от сериозни аргументи за вредите от парите, с които западните донори финансират бедните източни покрайнини на континента.

Засега спонсорските програми в името на развитието показват очевидна неефективност. Имаме епохалния пример на Източна Германия, където се счита, че са потънали стотици милиарди. (Според мен голямата част от тези милиарди само са минали покрай Елба, Шпрее и Одер, преди да поемат обратно в посока към Рейн.) Макар далеч по-скромни по размер примери за разхищение дадоха всички присъединили се и присъединяващи се държавици. В Румъния компетентната министърка бе уличена в насочване на десетки милиони към семейни фирми. У нас програмите за развитие на роднински бизнес засега трудно надхвърлят някой и друг милион. А



големият получател е администрацията



За развитие на уменията на властите да ни управляват, за ограмотяването им от чужди консултанти и за снабдяването им с електронни и материални удобства отива над 3/4 от всичко получено досега. Тепърва ударението щяло да падне върху "инфраструктурни" и "екологични" проекти, но и за тях познавачите се изказват с несдържан скептицизъм. Склонността на чиновника да надува цени и да пилее пари е безспорно доказана. Лично брюкселските еврокомисари дадоха на източните си колеги пример как се "инвестират" ничии пари. Защото само като приема надути оферти и харчи пари залудо, чиновникът добива шанс да докопа обратно малка част от платеното на благодарните доставчици. Подкупите не са най-страшни, по-опасно е



изкривяването на пазара



в резултат от мащабните и в значителна част безвъзмездни инвестиции. Конкурентът, инжектиран с евросубсидии, трудно ще го стигне съперник, който разчита само на собствените си печалби и скъпия български кредит. Наторени с мощна финансова поддръжка фирми избуяват за месеци, дъмпират и разбиват отрасъла, после угасват като изфъшкал фойерверк.

За примери прегледайте списъка на проектите на Европейската банка за възстановяване и развитие у нас. От три проекта, пряко финансирани с европейски пари, едва ли има един успял да прекрачи равновесната точка на самостоятелното съществуване. Справките показват, че успеваемостта на частните проекти, финансирани от банки, е над 90% - нищо, че лихвата, която плащат по кредита, е в пъти по-висока от цената на ресурса по европейските програми.

Да се откажем ли от европейските пари? Ще е явен израз на безсилие - като в случая с валутния борд.



Промяната е по-трудна от отказа,



но пък си струва усилието. През следващите 10 години предлагането на инвестиционни пари ще расте буквално всеки месец. Над милиард евро ще са само сумите от бюджета на общността. Успоредно ще се премества върху нас фокусът на интерес от страна на официалните и най-вече на частните кредитори. Най-ухажвана ще е държавата - единственият мултимилиардер у нас. Затова от нея зависи да създаде отдавна предъвквания и все липсващ



прозрачен ред за достъп



до финансовите потоци за частни проекти, управлявани и наблюдавани от правителствени агенции. Естественият механизъм за насочване на инвестиции към най-ефективните и жизнени фирми е рефинансирането на банките за вече завършени с кредитни средства проекти. Така винаги се плаща за нещо завършено, успяло и живо. Но нас 7 години разни момци ни убеждават, че рефинансирането е нещо престъпно, та сега по тази схема работи единствено САПАРД. Но там парите отдавна не стигат за всички проекти и един Бог знае как се решава кой от тях да се рефинансира и кому да се откаже. В по-интелигентните държави в такъв случай разпределят дефицитните средства чрез периодичен конкурс по предварително оповестени критерии, до който всяка фирма има безусловен достъп. Получава се нещо като популярните класации Топ-не-знам-си-колко, само че тук отпадат онези, които стигат до върха, защото получават търсената финансова подкрепа. Сигурно няма да е най-перфектно работещият механизъм на света, но поне ще е ясно как се делят и къде се насочват парите на разпределяните от държавата източници.