|
- Ние сме лицемери - казва той.
- Всички ли?
- Да. Всички писатели, драматурзи, хора на изкуството. Защото лъжем. Преиначаваме. Досъчиняваме нещата от живота. разкрасяваме ги или ги правим по-ужасни, отколкото те са.
- Защо го правим?
- Ами иначе къде да бъдем освен за два часа в театъра или в компанията на хубава книга, къде да бъдем такива, каквито не сме?
- А защо искаме да бъдем такива, каквито не сме? - продължавам с въпросите си.
- Защото не се харесваме.
- Сигурен ли си? За всички ли говориш, сър?
- Името ми е Гилермо. Стига с това "сър". Мисля, че сме вече приятели.
- Какви приятели можем да бъдем с тебе, след като сме се виждали само три-четири пъти?
- Има готови приятели, които дори нито веднъж не са се виждали. Те мислят еднакво. А не се харесваме, защото искаме да бъдем по-добри.
- И какво?
- Ами не можем.
"Лицемери" - в желанието си да бъдем по-добри. Виж ти. Той всъщност беше лицемерен, употребявайки тази дума, но от скромност. Твърде трудно за доказване, ако човек не иска да приеме, че думите зависят от своята компания.
Тоест от другите думи около тях. Също като човеците.
И тъй като ние наистина
има защо да не се харесваме,
започваме да търсим компанията на думи, сред които ще изглеждаме по-готини.
Ние не водим вече войни, а мироопазващи действия.
Не нахлуваме с могъща военна сила в някоя държава, където и да е тя по света, а изнасяме демокрация.
Ние не съсипваме едно селско стопанство, а създаваме ликвидационни съвети с много умна цел.
Не разграбваме държавата, а приватизираме.
Ставаме свободни и модерни хора, като поемаме страхотни ангажименти под чужда палка и загубваме суверенитета си.
Сега разбирам Фигейредо още по-добре. Вярно, че сме лицемери, но не само хората на изкуството. Човечеството е лицемерно. И не от желание да стане по-добро, а просто да скрива истинските си намерения. Затова то не обича възрастните думи, които са категорични. Създава си нови,
заема, откъдето му падне, и напъхва в тях смисъл,
какъвто му е удобен. Процесът е неспасяем - подобен например е случаят с дънките и маратонките. Цял свят е натъпкан в тях.
Правих три експеримента, за да се убедя във всичко това. Преведох разказ на Л. Н. Толстой - точно на неговия тогавашен език. Изпратих го под чуждо име (измислено) в три редакции последователно. И от трите места го върнаха с обяснението, че е слаб и много далеч от истината.
Взех откъс от "Спасителят в ръжта" на Селинджър и го "преведох" на чист литературен език, тоест замених жаргонните думи с нормални.
Получи се един калпав, направо глупав текст.
Третият ми опит бе върху статия от "Работническо дело" преди тридесетина години и реч на днешен наш управник пред парламента. Заменях в статията "Съветски съюз" с "Европейски съюз". Варшавският пакт - със Северноатлантическия пакт.
Социализъм - с демокрация. СССР - със САЩ, и тъй нататък
Накрая се оказа, че статията от тогавашното "Работническо дело" и речта на днешния наш управник не си приличат, а просто са едно и също нещо.
Е, как да се харесваме?
Има нещо по-лошо, ние си омръзваме.
Не само един на друг, но си омръзваме и на самите себе си. Затуй започваме да изнасилваме думите и да ги кривим всякак - белким... Само че думите не са пудра.
Нито белило и червило. Те не могат да променят същността ни, нито пълзящата ентропия на нашите взаимоотношения.
Приели сме, че Словото е Бог и Бог е Слово. Но то само по себе си не може да ни спаси.
. Имам само една забележка: да се пие малък скоч не е шик а е извращение. Освен ако бутилката не е в кулера до масата 