|
Това е записано в действащия Правилник за прилагане на закона за МВР. Иначе казано, агентите могат да получат до 85 лв. на месец независимо колко ценна информация предоставят. Само този детайл е достатъчно доказателство, че в България има голям проблем при работата с хората, които трябва да проникват в престъпни и терористични организации и на които се разчита за разкриване на тежки престъпления и предотвратяване на убийства и взривове.
Кризата с българските заложници в Ирак още веднъж направи темата актуална. МВР така и не се добра до сигурна и достоверна информация за мястото, където се намират българските шофьори, независимо че изтараши цялата си "арабска агентура" у нас и зад граница. Да не говорим кой къде и за какво беше в чужбина и какво последва от това. Но като няма агенти, на които може да се разчита, винаги се получава така - началниците поемат функциите им.
Двете разузнавателни централи - военната и цивилната, пък постоянно се люшкаха от един полюс до друг, от оптимизъм до песимизъм, от сигурност, че заложниците са екзекутирани, до шанс те да бъдат освободени.
Всъщност МВР само признава, че има сериозен проблем с агентурата си. Почти всяка година ведомството свиква по едно национално съвещание, на което винаги се констатира, че никой не иска да става извънщатен служител на вътрешното министерство, на националните служби, на регионалните дирекции. Че за агенти се цанят или хора от криминалния контингент, на които трудно може да се има доверие, или личности, които се хващат на тази работа заради служебните карти, оръжието или кариера. Примери за неефективността на този подход има много. Достатъчно е да припомним как в откраднатия джип на Михаил Михайлов, тогава шеф на пресцентъра на премиера Иван Костов, бе намерена негова карта на извънщатен сътрудник на НСС. Той обясни, че тя вече не е валидна и я е ползвал само за да има законно оръжие.
Или пък онова дело за пране на пари, в което основният обвиняем - научен работник, се оказа агент на НСБОП. Естествено до съдебен процес изобщо не се стигна.
Дори босове на силови групировки са част от агентурния апарат на МВР и службите, независимо че са с по няколко висящи дела.
Ако се вземат предвид законите и останалите нормативни актове, то човек би си помислил, че по-голямата част от населението работи за спецслужбите.
Според устройствения закон на МВР право да имат извънщатни служители имат и НСБОП, и националната полиция, и НСС, и граничната полиция, и жандармерията, и дори пожарната и Специализираният отряд за борба с тероризма (СОБТ). И докато за първите 3 структури е ясно защо им трябва този тип агентурен апарат, то за останалите е повече от абсурдно.
Право на извънщатни сътрудници има и служба "Сигурност - военна полиция и военно контраразузнаване". Тя обаче може да действа само в българската армия и в системата на Министерството на отбраната. Друг е въпросът, че тази формулировка й дава възможност да работи във военни заводи и да проследява търговията с оръжие. През последните години именно агентурният апарат на ВКР разкри няколко незаконни сделки с оръжия, включително и за Ирак.
Преди малко повече от година в "Държавен вестник" бе обнародвана специална наредба на министъра на отбраната, в която бе определен редът за набиране на агенти в системата на военната полиция и ВКР, условията, на които трябва да отговарят, и техните правомощия. Там бе записано, че те ще получават до една минимална заплата.
Своя агентура поддържа и служба "Военна информация" на МО, която всъщност е българското военно разузнаване.
Нещатни сътрудници може да ползва и Националната разузнавателна служба, която е т. нар. "цивилно разузнаване". Двете структури обаче все още не са обявили регламент за набиране на хора. А за НРС няма и закон, така че директорът му сам преценява какви хора му трябват и колко да им плаща.
Законът дава още едно право - щатни служители на НСБОП и НСС да влизат като агенти под прикрие във фирми с до 50% държавно и общинско участие и в почти всички ведомства.
Въпреки множеството възможности за разширяване на агентурната мрежа кризата в тази сфера се задълбочава. За това има поне няколко обяснения.
Никой не иска да става щатен или извънщатен служител на службите след скандалите около досиетата, защото няма гаранции, че един ден донесенията му няма да станат публично достояние или че няма да бъде "рекетиран" от оперативния си работник, че ще бъде "осветен".
Проблем е и обстоятелството, че хората се страхуват да дадат информация на МВР и службите или да станат свидетели по дело. И имат основание за това. Имаше поне няколко случая, в които имена на сътрудници или свидетели станаха известни на хора, срещу които са помогнали. И последваха или натиск за отказ от показания, или пребиване, или куршум, или взрив.
Не е без значение и фактът, че възможностите да се плаща на ценни агенти са крайно ограничени. По времето на Държавна сигурност само 10% от цялата агентура са били платени сътрудници. А днес, когато трябва да се предотвратяват атентати, е наивно да се смята, че спецслужбите могат да разчитат на "безплатна, идеологическа агентура".
Има и друг проблем - при използване на лица от криминалния контингент, особено в места, в които се въртят много пари - наркотици и контрабанда, има реална опасност оперативният работник да мине на страната на бандитите. Първо, защото той бързо вижда, че може лесно да припечели многократно над заплатата си. И второ, защото у него остава усещането, че всъщност той контролира нещата, че може да упражни по един или друг начин въздействие върху агентите. Нещата обаче много лесно се обръщат и самите оперативни работници не се усещат как стават зависими. И има логика в тезата, че престъпният свят има поне толкова силна агентурна мрежа в МВР и службите, колкото и те в него. Затова допринася и обстоятелството, че много от добрите вербовчици преди 1989 г., както и напусналите системата след това са в силови групировки и в легалните им търговски и финансови центрове и изобщо не им е трудно с повечко пари да направят паралелна агентура в МВР и службите.
Допълнително напрежение създава и фактът, че нерядко тези структури тръгват да създават агентура там, където изобщо не им е работа - в медиите, сред висшите държавни и партийни постове.
През последните години пък разузнавателните централи правят и невъзможното за закриване на резидентури и за ликвидирането на агентурни мрежи по света. Това става по няколко причини - заради страх от международни скандали, поради криворазбрана солидарност или защото някой началник е решил, че даден район не е приоритет. Слабостите на тази тактика лъсват с пълна сили при криза.
Затова час по-скоро трябва да има истински дебат по проблемите с агентурата - в Консултативния съвет по национална сигурност при президента, в Съвета по сигурност при премиера или в различните комисии в парламента. И нещата да се решат законово, финансово и морално. Защото горчивата истина е, че хората вече са загубили вяра в силовите ведомства, че могат да ги защитят и че си струва да им помагат.
|
|
