В началото на февруари 2005 Шлиман спечели временно надмощие над Индиана Джоунс по точки в поредния рунд на състезанието за оцеляване. Говоря за двама български археолози, които си спечелиха тези прякори и си ги носят с гордост. Овчаров и Китов.

След като при поредното издание на своята експедиция ТЕМП Китов откри поредното злато, археологията си спечели в течение на месеци запазено място в медиите. Всекидневният огън, поддържан с предположения фантазе - намерената глава е на Зевс, цар, Дионис и т.н. - превърна археолога в медийна звезда, но и насочи към дейността му вниманието на "органите". Нощни разкопки, частна охранителна фирма и какво ли още не се забърка с името на Китов до момента, в който започнаха да го разследват официално.

Дори бях замислил текст за фетишизирането на метала - "Златото на МакКитов", защото и с просто око се виждаше, че като стане дума за археология в нашите медии, първосигнално се заговорва само за намерено злато. Когато трябваше да направи PR на разкопки върху по-стари пластове в подбалканските низини, Божидар Димитров намери за нужно да спомене единствено, че е открито "по-старо злато". Така и за златната маска, намерена от Китов, днес говорим само като за златен, а не култов предмет, а появата й върху календари стана мода.

Един стар дебат за приликата на Китовия способ за разкопаване с онзи на иманярите не успя да си пробие път в медиите, въпреки че тази археология с чук определено корумпира мястото на този вид дейност в редицата на академичните занимания и я приближава до алхимията не само заради търсенето на злато, но и заради напускането на всякаква методика на консервативно и внимателно боравене със старината и с един както културен, тъй и природен феномен (каквото е вековната могила).

Но ето че дойде зимата... и времето на Овчаров. През лятото той го даваше по-слабо - вече беше минало време от лансирането на неговата Троя, свещения Перперикон, на медийния мит за Орфеевата столица, на трона, който отпраща към символичните кресла в Кносос и Микена, дори на онзи отвор между родопските скали, през който уж се процеждал слънчев лъч само при равноденствие (както в някои от пирамидите в Гиза) и който имал форма уж на вагина (на Овчаров дори му се привидя издатина като клитор). И ето че сега, докато Китов е в сянката на полицейските обследвания, Овчаров изведнъж ни сервира поредното си откритие - "подписа" на Крали Марко, намерен от него в църквата "Св. София" в Охрид.

С това се почна нова истерия на анахронизмите. "Подписът", наричан в интервюта и "монограм", е всъщност лигатурен надпис върху стена. Медийното кокетиране на Овчаров не се състои в пъчене на гол космат корем и на колонизаторски шлем, както е при Китов. Не, той обича гръмките фрази. В интервю за "Труд" той направо се изцепва: "През Средновековието хартията е била скъпа и калиграфите, преди да напишат официален документ, се упражнявали с металните си писци върху каменните стени. И така Марко се е подписвал като престолонаследник - кралевич." По-нататък журналистката, подготвила материала по разговор с проф. Овчаров (което май ще го оневини при евентуална атака от по-етични историци), дори пише: "Намерените подписи са автентични, но не са поставени саморъчно. Представляват стилизирано изписване на името и не винаги могат да се разчетат. През XIV век има такава мода в документалистиката." Само че освен анахронизмите "мода" и "подпис", освен галиматийната "документалистика", тук е забъркан и проблемът с автентичността.

Едва ли не свикнахме вече с анахронизмите - поне от времето, когато Божидар Димитров даваше 100 хиляди марки (terminus ante quem - 1997 г.) на онзи, който докаже, че Самуил не е българин. Е, не се намери кой да каже на г-н Димитров, че през XI век "българин" значи нещо различно от днес. И жалко за съсловието, разбира се. За научната чета на историците.

И сега едва ли ще се обади някой. Нали цялото съсловие печели от медийното внимание. Нали в битката за финансиране, в момент, когато държавата логично отпуска пари само за националистически проекти, трябва чрез призрака на културния туризъм (у нас той засега е само мираж) да зарибим някой и друг новобогаташ?

А иначе за това кой е историческият крал Марко и как той е почти антипод на фигурата от епоса, аз лично бих се подкрепил с прекрасните текстове на Христо Матанов. За самата легенда - и ако говорим за сравнително проучване на образа на Крали Марко в различни балкански епически цикли знам, че е разработен цял международен проект с участието на проф. Кирил Топалов. Но дори и те сега биха си замълчали, включително защото медиите са непропускливи към други изказвания, освен сензационните.