Има един много стар виц, който всички балкански народи припознават като свой, за да изразят общия ни комплекс за малоценност. Евреин, турчин и българин - в нашия случай - се събрали заедно и направили някакъв голям зулум. Завели ги при османския кадия да ги съди. "Тежко е провинението, тежка ще бъде и присъдата", рекъл кадията. И постановил - всеки от тримата обвиняеми да си избере сам наказанието: да плати сто жълтици, да понесе сто удара с тояга или да изяде една ока сол. Евреинът тихичко платил стоте монети и си тръгнал. Турчинът горчиво си помислил: "Фукара човек съм аз, пари нямам, но да ям сол е унизително". И рекъл на заптиите - "Бийте". Изтърпял стоте удара и полужив-полумъртъв се измъкнал от кадийския конак. Българинът хитро си помислил: "Ще мина метър, ще ям сол", казал и започнал. Изял почти цялата буца, но така му призляло, че преди да глътне последните солени трохи, решил - "Бийте!". На деветдесет и седмата сопа усетил, че ще му изхвръкне душата от зор. "Аман", примолил се българинът, "ето ви сто жълтици, само ме пуснете да си ида у дома..."

За този виц се сетих, когато чух онзи ден предложението на БСП - най-влиятелната и очаквана на власт след изборите партия - за изтегляне на българския котингент от Ирак. За огромен брой хора по света войната в Ирак беше грешка на Джордж Буш и неговото правителство. Други и досега я подкрепят с различна аргументация. Международните отношения се движат не по простата логика "грешка - прошка", или "грешка - наказание", а по логиката на



сложния и рисков избор между

лошо, по-лошо и най-лошо



Колкото по-малка и уязвима е една нация, толкова по-труден и по-отговорен е изборът.

В случая с Ирак Франция и Германия направиха бърз и категоричен избор - против войната. Аргументите им бяха ясни и популярни, двете страни са европейски лидери и си позволиха да понесат всички негативи от отказа да подкрепят единствената суперсила - САЩ. Британия избра обратния вариант - пълна подкрепа на Джордж Буш, с цената на яростно несъгласие на собственото обществено мнение, и с риска за рязък срив в рейтинга на премиера Блеър и кабинета му.

В такива периоди като войната в Ирак и битката с ислямския тероризъм за една малка страна най-изгодно е да се скрие, да не се вижда, направо да "изчезне" от картата на поредния световен конфликт. Но нито една посткомунистическа страна от Централна и Източна Европа (да оставим настрана другите малки държави) не избра този вариант - всички подкрепиха САЩ и изпратиха свой военен контингент в Ирак. Защо? Защото имат нужда от дългосрочен и надежден съюзник.

И защото няма алтернатива на САЩ като мощен съюзник, способен да гарантира (в сравнителен план) сигурността на малките държави в източната част на Европа. Русия и Германия са близко, но имат стария навик да се конкурират, завладяват и разделят. Франция и Англия са близко, но никой не разчита на ефективна защита от тях след септември 1939. Брюксел е близко, но ЕС е мощен инструмент за развитие, а не за отбрана. Стиснали зъби от притеснение, отлично знаещи какво може да се случи в Ирак, източноевропейците подкрепиха Вашингтон, за да могат да искат подкрепа от Америка тогава, когато - не дай Боже - на тях им се наложи.



България имаше лош късмет



Освен че бяхме в преддверието на НАТО, когато трябваше да избираме дали да подкрепим Вашингтон за Ирак, ние се оказахме и временен член на Съвета за сигурност на ООН, което още повече "освети" българската позиция и дори предизвика гневна реакция на френския президент Ширак. Но временното охлаждане на отношенията с основни европейски партньори на България (очакваща и присъединяване към ЕС) бе по-малката цена, която трябваше да платим. Петимата български войници и двамата български заложници, убити от терористите са най-ужасната цена, която платихме за своята подкрепа на Америка във войната. България е заслужил съюзник, който може да иска и трябва да иска насрещна подкрепа от Вашингтон. Било за освобождаване на медиците ни в Либия, било за значима военна помощ за преизграждане на българската армия на съвременно технологично и оперативно равнище (Турция и Гърция десетилетия получаваха десетки милиарди, за да изградят модерни военни сили по време на студената война. Сега е наш ред.) Ежедневно възникват - и ще възникват - серия от сериозни дилеми и предизвикателства пред малка България. От позицията на надежден съюзник ние можем да отидем във Вашингтон и да кажем: "Ние бяхме с вас, когато имахте нужда - сега ние сме в нужда".

Всъщност БСП предлага да се откажем от тази привилегия и възможност, след като вече сме я платили със скъпи жертви. БСП предлага решение за изтегляне от Ирак, което ще даде възможност на днешните и утрешните управляващи на единствената суперсила да си говорят: "О, българите ли, да бяха с нас в началото, след това си отидоха..."

Имаме ли интерес от това?

За никого от нас не е безразлична степента на риска, който поемаме с участието си в Ирак. Не дай Боже да дадем още жертви! Какъв е обаче



рискът да останем сами



или с репутацията на ненадежден партньор на границата между Запада и исляма в един набиращ скорост сблъсък на двете цивилизации? Да останем в Ирак не е добро решение, но по-добро ли е решението да излезем от Ирак и да зачеркнем заслугите си до момента? Крайно време е лидерите на БСП и на останалите политически сили да се изказват до края, когато правят подобни изкусителни предложения. "Какво да правим със заложниците?" Сергей Станишев отговаря: "Държавата да направи всичко за спасяването им..." Кое е това "всичко", г-н Станишев - първо, второ, трето... "Какво да правим в Ирак?" - "Да си отидем през януари 2005", отговаря Станишев. А после?

Суперсилите могат да правят грешки, големи фалове и гафове - и пак да спечелят. Малките страни не могат да си позволят грешки - защото не само могат да загубят, но могат и да не оцелеят. Платихме стоте жълтици без остатък, нужно ли е тепърва да ядем боя и солта.