Но какво се случва, когато градски хора попаднат в чужд град?
Големите градове по света отдавна работят върху създаването на
свой специфичен
и уникален образ
в главите ни. Париж е не само Айфеловата кула, но и мода, бистро, Пигал. Виена е виенско колело, деликатесен магазин на Европа, опера. Лондон е сити и пъб, вкус на бира и чипс. Тези, налагани от години, клишета търпят своето почти ежегодно обновяване, благодарение на което всяко ново посещение в даден град трябва да ни представя града в нова светлина и да ни кара да се върнем отново.
Градският туризъм е бизнес. От него печелят не само хотелиери и ресторантьори, но и уличните търговци и музиканти, музеите, бутиците. Освен да влезе в Лувъра, гостът на Париж пие чаша божоле на "Монмартр", купува няколко сувенира за спомен, открива изключително изгоден чифт обувки в някой магазин, изпраща картички, плаща роуминг и изобщо ... харчи. Харчи за неща, които, вероятно, не би купил или направил, ако си беше останал у дома. Или да го кажем по друг начин - колко от нас са влизали и разглеждали постоянната експозиция на Националната художествена галерия? Какво предлага нашата столицата на пазара на европейските градове? Вероятно нас, жителите му, това не ни интересува. Дори без да го осъзнаваме, ние градим облика на града ежедневно.
Нашите икономически проблеми се превръщат в сергии за сутиени по тротоарите. Невъзможността ни да се справим с престъпността става на решетки по първите етажи на кооперациите. Нашата жажда за европейско звучене и представата ни за лукс и естетика придобиват вида на сгради от алуминий с огледални стъкла. И София се превръща в
отражение на бельо върху
стъклата на бизнесцентър
с акустичен фон от автомобилни аларми. Което не забелязваме в забързаното си ежедневие, но осъзнаваме, когато ни се наложи да покажем града някому.
София преди всичко е град и след това е "моят град". А градът, независимо какъв, е населено място, в което животът най-силно показва своята тенденция да се поляризира, т.е. да съществува в частна и обществена форма. И колкото по-силна е тази поляризация, колкото по-интензивен е обменът между частно и обществено, толкова по-градско е населеното място. От агенция ЕСТАТ изпратихме 5 души да снимат града. Такъв, какъвто го виждат. И те донесоха повече от 400 фотографии, запомнили моменти, детайли, погледи. Инструкцията за тези тренд-скаути (модерни, отворени, свободомислещи, заинтересовани млади хора) беше кратко: "Снимайте града. Това, което ви прави впечатление, защото е модерно, чаровно, защото ви харесва". Получихме пет погледа на един обект с повече от 400 аспекта. И започнахме да търсим темите. Подреждахме пъзел, в който не знаехме каква картинка редим.
Съвсем естествено снимките се подредиха около една ос, която нарекохме "периферия - център". Тази ос очертава не толкова пространство в географския смисъл на думата. По-скоро тя маркира разделната линия между
два вида отношение към
света - това на ловеца,
и това на колекционера,
това на прагматика, и това на философа, ако искате това на "сваляча", и това на романтика.
Един от най-важните аспекти, по които "периферията" и "центърът" се различават, е потокът на и отношението към информацията. "Центърът" трупа информация; през "периферията" информацията "тече". "Центърът" анализира и интерпретира информация, докато "периферията" използва информацията прагматично, извличайки полза от нея, адаптира я към своите нужди.
В контекста на тези разсъждения като типично "централно" място в София можем да посочим площада пред и района около двореца, а като "периферно" - Витошка. На едното място имаме история, имаме истории. На другото - поток от хора, оглеждащи се във витрини. На едното място информацията се трупа - какво е било, какво сме преживели, на другото информацията тече - какво е модерно, от кое се печели. От функционална гледна точка и двете места са обществени - това са места, на които се "прави политика" или се търгува.
Изборът на тези две места не е случаен - това са местата, които като че ли са визитната картичка на София. Но и двете показват града в неговата "обществена" светлина. Както пред и около двореца, така и на Витошка, "частното" остава невидимо за случайния поглед. С което двете места се превръщат във фасада, зад която се крие истинският град - онзи, в който живеят хора, в който сме ние, неговите жители. И ако сме туристи, дошли за първи път в София, ще им обърнем внимание. Но при второто ни гостуване няма да ни интересуват. Защото това, което връща хората в един непознат град, това, което прави града интересен, е животът. Животът се променя и покрай това се променя и пространството, в което се случва. И точно различният живот е новото, заради което се връщаме и което търсим в един познат ни вече град.
Къде е животът в София?
Около сергиите в града, простили се със своята сезонност поради хроничния ни недоимък? Те носят своя абсурден чар, но тяхното присъствие по улиците по някакъв начин ни дразни и притеснява. Многократните опити да им придадем "дизайн", да ги вкараме в някаква "естетическа" логика, удариха на камък. Нашите сергии не са чаровни намигвания от миналото, когато търговията е ставала на улицата. Нашите сергии са евтината алтернатива на магазина. "Славейков" би могъл да бъде сравнен с букинистите покрай Сена единствено ако София можеше да покаже достатъчно на брой и добри книжарници.
Местата за отдих?
---------------
Попитахме софиянци (представително за София изследване на ЕСТАТ, май 2003 г.) за най-любимите им места и те отговориха: НДК, Борисовата градина, Витоша, Южния парк, парковете и градинките изобщо. Това са обществени места в класическия смисъл на израза - места, до които всеки има достъп.
----------------
Но това не са места, които "правят" града. От гледна точка функционирането на града тези места не представляват интерес - те не служат на търговията, нито на продукцията, не служат на репродукцията, а само понякога на политиката. Ако се опитаме да анализираме поведението, което предполагат тези места, то те в най-голяма степен позволяват да бъдем анонимни и същевременно да не се съобразяваме с установените и регламентирани норми. "Частното" и "общественото" се размиват.
Разглеждайки снимките на града през призмата на поведението открихме един особен елемент -
навсякъде в града
всичко е позволено
В този град ние се обичаме и показваме безпроблемно чувствата си. Близки сме си. Да обърнем внимание колко често абсолютно непознати хора се обръщат към нас на "ти" или за умалителните, които завладяха езика ни...
В този град не съществува квартал, в който да се чувстваме неудобно или пък да ни смятат за туристи, ако сме по шорти и джапанки.
В този град всеки може да построи това, което на него му харесва, стига да може да си го позволи.
Възможно ли е поведението ни да е онази сила, която в най-голяма степен формира облика и усещането ни за град? Ако наистина приемем, че не общите правила, а нашите лични желания са водещите и именно те формират облика на града, то тогава много неща ще намерят своето логично обяснение. Това предположение превръща индивидуалната вина, която всеки един от нас носи за облика на града, във всеобща невинност. Градът е такъв, какъвто го правим всички ние. Инвеститори, архитекти, предприемачи са част от нас и носят същата отговорност, както и всеки друг, превърнал балкона си в килер.
Предположението, че "любимите" места са любими, защото там можем да се държим така, както искаме, без да се съобразяваме с другите, е примамливо. И се подкрепя и от отговорите на въпроса
---------------
Кои са най-неприятните места в града ?
На първо място се подрежда гарата, а в първата десетка влизат още Женския пазар, Лъвов мост, центъра на града, улиците.
---------------------
Всички тези места са обществени и безпроблемното им функциониране предполага спазването на определени правила от всички. Това са комуникативни, градски места. Реално там се "случва" градският живот.
Защо обаче софиянци не ги обичат? Защото там проблемите на града са най-осезаеми.
За софиянци
основните проблеми на града са чистотата и инфраструктурата
И за двата проблема сме виновни ние, гражданите на града. Никой не ни кара да хвърляме боклука си по улиците, никой не ни задължава да строим хотели и огромни кина, а не паркинги. Ние смятаме, че някой трябва да чисти, но този "някой" не сме ние. И може би точно ние, жителите, се явяваме проблема на града.
Бихме ли пропътували километри, за да отидем на разходка в град като София? Защо си мислим, че някой, решил да бъде турист в България, би предпочел София пред Пловдив или Велико Търново, Банско или Несебър? Какво ни интересува това? Нали така или иначе е избрал България?
Интересува ни, защото за кафенето на "Княз Борис" или за галерията на "Гурко" не е без значение къде тези туристи ще оставят парите си. Интересува ни, защото е важно Софийската опера да продава билети за представленията си, музеите да печелят от вход и от време на време да "внасяме" изложби. И докато не променим себе си и нашето отношение към града, туристите ще могат да се радват предимно на женската красота.
|
|
|
|














и поздрави от един бургазлия, живеещ в София 
