Парламентарните избори догодина ще отговорят не само на въпроса кой ще ни управлява. Те ще решат бъдещето на много от сегашните партии. За някои от тях влизането в парламента е въпрос на съществуване.

Да вземем, например, бившата Евролевица, сега Българска социалдемокрация. Такава партия на практика няма. Има само имитация на структури и кметове в малки населени места, които щяха да си станат такива и без Александър Томов да обикаля край тях. Друго беше, докато Евролевицата бе в парламента - Томов разполагаше с властови ресурс, много хора се въртяха около него с надеждата и те да получат такъв.

За много от малките партии участието във властта под някаква форма е единственият



импулс, който вдъхва енергия за партиен живот.



Няма ли власт, изчезват и малкото им "симпатизанти", които и без това се водят само по списък. Тях ги събира не някаква идеология или общо минало, а единствено възможността да бъдат във властта или близо до нея. Вън ли си, дори и скромният партиен апарат те изоставя. Няма ли те в парламента, забравят те и медиите, и широката публика. Дори на местни избори е много трудно да пробиеш, ако не си парламентарно представен.

През 2001 г. появата на Симеон изтласка за 4 години от голямата сцена партии, които иначе можеха да се надяват на главна роля. ВМРО, "Гергьовден", Блокът на Жорж и разни земеделци се оказаха не само забравени, но и ненужни. Ако още 4 г. са вън от парламента, може да им е завинаги.

Същевременно се появиха и нови малки претенденти (партиите на Костов, Софиянски, Бакърджиев, Новото време), а големите партии парцелираха политическото пространство. БСП монополизира лявото, СДС остава най-стабилният десен играч, НДСВ е с всички шансове да заеме центъра. ДПС е неизменен фактор. Втвърдяването на позициите на "големите" прави влизането в парламента на "малките" мисия невъзможна. Дори Софиянски не може да разчита само на личния рейтинг, ВМРО - на патриотите, а Костов - на "ястребите".

Догодина вероятно ще станем свидетели на



най-трудните за партиите избори.



След разочарованието от царя много хора няма да гласуват. Към урните ще се отправят твърдите електорати. За малките формации, които нямат стабилни поддръжници, работата с избирателите е по-важна от всякога. Само година преди вота обаче нищо такова не случва. Вместо да търсят електората, "малките" се търсят един друг. В оформените досега коалиции няма нищо "принципно", "тематично" и "електорално". Събират се партии с непреодолими различия по кардинални въпроси.

Първи обявиха намерение за коалиция ВМРО и Съюзът на свободните демократи (ССД). Най-вероятно с тях ще са и земеделците на Анастасия Мозер. Какво е общото между тях, освен реалната възможност да останат вън от парламента, не е ясно. Видни са разликите. Например, по църковния разкол. След поредните драми в края на юли, партията на Софиянски защити в специална декларация синода на Инокентий. Прокуратурата бе нападната, че е образувала дело срещу разколниците. "Над човешките закони стоят божиите закони", написа ССД.

В същото време "принципният коалиционен партньор" ВМРО минава за един от най-твърдите защитници на патриарх Максим. По време на кампанията за местните избори миналата есен лично Негово Светейшество благослови кандидат-кмета на "воеводите" за София Красимир Пандев. "ВМРО ще настоява Столичният общински съвет да гласува предложение на всички тържества и прояви, организирани от общината, да присъства единствено представител на легитимния законно избран църковен Синод, ръководен от патриарх Максим", патетично заяви тогава Красимир Каракачанов.

Но ВМРО и ССД се разминават и по въпрос, който е със стойност на партийна идентификация за "воеводите". ВМРО е партия, която най-последователно се бори за референдум за АЕЦ "Козлодуй". Тя бе инициатор на подписка, която стигна до парламента. В същото време Стефан Софиянски не иска и да чуе за референдум за "Козлодуй". Още по времето на кампанията на ВМРО за всенародно допитване той се обяви против.



ВМРО и ССД са разделени и в общинските съвети.



В Пловдив, един от градовете, където "воеводите" се представиха най-силно, съветникът на ССД не е в групата на ВМРО. Най-фрапиращ е случаят във Велико Търново. При конструирането на местния парламент там човекът на Софиянски влезе в група със съветниците от НДПС. Така в "столицата" на ВМРО предизборният му партньор ССД е в коалиция с партия на етническите турци НДПС.

Компания на Каракачанов и Софиянски на изборите най-вероятно ще прави Анастасия Мозер. ССД и ВМРО неведнъж са давали катастрофични оценки за управлението на ОДС, а Мозеровото БЗНС-НС бе част от него. Но нищо. Какво тук значи някакво си минало, щом ще се правят предизборни коалиции.

Не по-малко странна е коалицията между ОБТ, Национално сдружение БЗНС и НДПС. Такъв съюз между лейбъристи (както обича да нарича партията си Кръстьо Петков) и земеделци историята не помни. Цялото им "републиканско" досие се изчерпи с атака срещу царските имоти, събиране на подписи за референдум и... толкоз. Това им бе предостатъчно да осъзнаят, че са родени един за друг, да формират Републикански блок и да присъединят малцинствената партия НДПС (която не ги впечатли с някакви републикански ценности, а с окуражителните знаци на посланик Пардю, че САЩ нямат нищо против втора силна етническа партия).

Всъщност републиката никак не е застрашена. Това винаги го е разбирал и самият Кръстьо Петков. През 2001 г. точно той канеше царската формация (все още неясна тогава) за съюз с левицата. Офертите на лейбъриста към ексмонарха не секнаха и по време на президентските избори. "Два варианта има за "Нова левица" да участва в президентската надпревара. Единият е да се подкрепи "граждански тип кандидатура", неполитическа и непартийна. Вторият вариант е да се започнат преговори с НДСВ по сключването на тактическо споразумение", редеше професор Петков през 2001 г. И когато БСП отряза мераците му да бъде политическият брокер между левицата и НДСВ, стана... републиканец.

Земеделецът Яне Янев пък бе човекът, който миналата година засипа с обидни позиви Бузлуджа на празника на социалистите. Листовките покапаха и по главата на Кръстьо Петков, докато обясняваше от трибуната, че "Нова левица" е най-големият защитник на трудещите се. Тогава Яне заклейми всяко ляво управление и всички леви. И левите заклеймиха Яне. Това не пречи днес и лявата ОБТ, и Яне да са "принципни" партньори, готови да влизат заедно в парламента.

На президентските избори кандидатът на Яне Янев Атанас Железчев бе подгласник на Богомил Бонев. Тогава земеделският трибун представяше двамата като най-силната дясна двойка. Яне уверяваше електората в бъдещето на дясното. Кръстьо бе уверен защитник на лявото. Гюнер Тахир пък винаги е уверявал единствено и само турците (че той представлява интересите им, а не Доган). Със същата тази увереност тримата чертаят общо бъдеще днес, без ни най-малко да се притесняват от противоположните си политически биографии.

Но най-големият майтап ще настане, ако "Гергьовден" се пришие към тройния засега Републикански съюз. Коалицията вече е факт в Свиленград за частичния вот. Наскоро Кръстьо Петков обяви, че се водят предварителни разговори с Любен Дилов-син и за коалиция в национален мащаб. Така само за година изпълненият с "принципи, ценности и идеи" шоумен ще извърви дългия път от най-върл предизборен десен конкурент на Софиянски през следизборен десен партньор на столичния кмет до пръв лейбъристко-земеделски приятел (предизборен разбира се, след изборите - друго).



На какво разчитат тези предизборни съюзи?



Явно не на паметта на избирателя. Никой не пита какво иска той, какво не харесва, защо е гласувал за царя, а сега не ще да чуе за него. Интересувал ли се е Кръстьо Петков, например, дали поддръжниците на ОБТ харесват Гюнер Тахир? Пука ли му на Красимир Каракачанов, че на Софиянски не му пука за патриарх Максим? Като бял ден е ясно, че целият коалиционен ентусиазъм си е чисто сметкаджийство - кой с кого как ще се събере, пък дано смогне да мине 4-те процента.

По традиция с някаква "интересна" коалиция вероятно ще ни зарадват и Александър Томов, Жорж Ганчев с новото си НПО (Национално патриотично обединение), Евгений Бакърджиев, Христо Куртев и т.н. Любопитни ще са и ходовете на Новото време, което пое риска да играе самостоятелно. Следвайки досегашния опит, най-вероятно ще видим още много коалиции, от които електоратът ще се черви.

Една партия винаги се е олицетворявала от избирателите си. Шанс да влезе в парламента ще има тази коалиция от "малки", която обединява хора със сходни ценности. Макар и бавно, избирателите вече започнаха да се профилират според социалния статус - имаме едри капиталисти, имаме малка, но устойчива във времето група на предриемачите, както и огромно мнозинство на заети в частния сектор (които не са собственици). Все повече се очертават и социалните групи, които ще бъдат на дъното на обществената пирамида. Тече процес на профилиране и по възрастов, и по образователен, и по етнически признак, оформят се общности по интереси. Партиите, които не се ориентират към съответната група, ще станат излишни. Също както онези, които насила "коалират" съответните групи.

Следващият парламент ще вкара България в ЕС. През 2009 г. българите ще имат съвсем други потребности, ще порасне политическата им култура. На царете на политическите сметки, които досега живуркаха чрез покупко-продажба на подкрепа, ще е още по-трудно. Имат точно година, за да разберат кого представляват и какво искат представляваните. Тези парламентарни избори може да са последният им шанс.