|
18 Септември 2004 01:50
Студената война за външната политика
Сателитният синдром на министър Ястребовски
[ 2004-09-18 ] Велислава ДЪРЕВА
Политическите анализатори подминаха с гробовно мълчание лекцията на президента за националната сигурност. Напразно. Недалновидно. А може би съзнателно. Или защото единственият министър, когото повечето медии държат на щадяща откъм горчиви чаши диета, е именно Соломон Паси и с необяснима благосклонност обгрижват неговия имидж и рейтинг.
Студената война за външната политика не е нито междуличностна престрелка, нито междуинституционална канонада. Такива обяснения са твърде лесни, лекомислени и лековерни. И неверни.
Това е открита война между българските интереси и чуждите; между суверенитета и васалитета; между националното самочувствие и самооблъщението на ситния домашен любимец; между националното достойнство и златната ливрея като възнаграждение за най-усърдна прислуга, предугаждаща капризите на господаря; между отговорността за българската държава и пуделския възторг от потупването по главицата.
Позициите в тази война са ясно обозначени.
Докато президентът водеше битка за спасяването на АЕЦ "Козлодуй", Паси отдавна беше спазарил убийството на централата и даже беше платил с държавни пари рекламата на това убийство. И лично рекетираше парламента с фалшивата мантра "Или АЕЦ, или ЕС!".
Докато президентът вопиеше за някакви там дискусии за американските бази, Паси отдавна ги беше дислоцирал и пресмяташе в милиони долари печалбите от нощния живот на рейнджърите. И единствената му, но затова пък неутешима мъка, си остана разочарованието, че базите няма да бъдат ядрени. Та да се почувстваме и ний уважени и сайдисани.
Докато президентът досаждаше с някакво настояване за дебати на тема "Ирак", Паси набеди капитан Петко войвода, Левски и Раковски за най-първите български атлантици, а себе си обяви за Исус Христос - ни повече, ни по-малко. И лично изнудваше парламента с други две фалшиви мантри: "Или Ирак, или НАТО!", "Или Ирак, или ЕС!". И вдъхновено лъжеше как "България ще бъде включена в следкризисното възстановяване на Ирак", "ще получи ясни гаранции за националната си сигурност", за "приоритетното връщане на иракския дълг" и как "всички тези условия са изпълнени". Естествено никакви условия не са изпълнени. Защото ние никакви условия не можем да поставяме. Защото нашето участие в коалицията на мераклиите "не се базира на подписан общ документ" (думите са на Паси), ерго - никой не е приемал някакви наши условия, нито е поемал каквито и да било ангажименти към нас. Това не смути по никакъв начин Паси. И той продължи да лъска чепик за "парада на победата", който премина в траурно шествие. И викаше гороломно: "Ние сме ястреби на мира, хуманизма и демокрацията." И подвластен на собствения си опасен чар, се прекръсти на министър Ястребовски.
Когато най-сетне президентът поиска референдум за членството ни в ЕС, та да разберем на какво ни е насадил нашят любим преговарящ, Паси се фръцна върло разсърден. Понеже Първанов постави под съмнение външната политика на министър Ястребовски, неговия професионализъм, неговата почтеност и неговата национална отговорност.
Ако има нещо, което силно изнервя Соломон Паси до последната фибра, това е фактът, че е външен министър на България. Поради което непрекъснато се изживява ту като среднопоставен международен чиновник в някоя щаб-квартира, ту като свиреп еврокомисар, дошъл да извие врата на България. И най-вече - като пощенско гълъбче, което неизменно носи в човчица височайшите заповеди на своя сюзерен много преди сюзеренът да е благоволил да си ги помисли. Този неудържим лакейски нагон вбеси дори пословичния със своята дълготърпеливост Симеон Сакскобургготски. Да предизвикаш сдържан и уравновесен човек като премиера към публично разграничаване, значи да си изпросиш една звънка плесница. А президентът направо отвинти главата на ястребовата външна политика.
Защото това е политиката на trabant-а. На онзи изкъпан и дезодориран trabant, с който Пасито гостоприемно разкарва напред-назад поредната височайша персона и пърпори не просто из разкопаните софийски улици, а из коридорите на световната политика. Този trabant заслужава да бъде най-почетният експонат в музея на българската дипломация. Защото той именно олицетворява нашата злощастна външнополитическа традиция от сто години насам, а пък Пасито е неин ярък представител и неповторим продължител. При него признаците на сателитния синдром са толкова драстични, че сигнализират за особено тежка и хронична форма на това политическо заболяване.
Просто trabant означава сателит. А допреди 15 години означаваше спутник.
Не си мислете, че политиката на trabant-а е безпринципна. Нищо подобно! Нейният най-главен, пътеводен и магистрален принцип е прост, ясен и смъртоносен. А именно: интересите на България нямат никакво значение. Важното е да се харесаме на властелина, да му направим добро впечатление, да ни забележи, да види как сме готови да мрем самоотвержено за него и за неговите интереси, че да ни спомене сред най-верните васали. Така от най-верния сателит на Германия станахме най-верния сателит на СССР, за да станем най-верния сателит на САЩ. Този сателитен синдром е белязан с особена страст. И с верноподаничество към чужда държава.
Вторият принцип гласи: Съновиденията на господаря са закон, капризите - заповед, а целта на България е не просто да попадне сред пожеланите. А да бъде най-силно и най-пламенно възжелана. Поради което България не трябва да създава главоболия на господаря с някакви странни изисквания, неразумни претенции и укорими очаквания. България трябва да надмогне своя егоизъм като недопустим и вреден и да не задава неудобни въпроси от рода "Какво правим в Ирак?", "Докога ще седим в Ирак?", "Колко ни струва седенето в Ирак?". България трябва да запази благоприличие и да не пищи за повече доверие, повече съгласие, повече солидарност и повече диалог. А да благодари смирено и коленопреклонно, ако я потупат по рамото.
Третият принцип гласи: Президентът и парламентът, експертите и обществото имат значение само дотолкова, доколкото се пречкат недалновидно, неприлично и безотговорно пред Соломоновия trabant, произвеждат зловреден шум в добре смазаната раболепна машина и спират полета и порива на ястреба. За да бъдат елиминирани всякакви подобни препятствия и сакатлъци, Паси вършее зад гърба на президента, през главата на парламента, въпреки експертите и напук на обществото. Без дискусии, дебати и прочее глезотии.
В резултат на сателитната външна политика на министър Ястребовски България няма съюзници. А господари. Взаимното доверие и взаимното уважение, съгласието и диалогът, солидарността и споделената отговорност - това са равноправните и равнопоставените отношения между съюзници и партньори. Ухажването чрез изнудване, унижението чрез снизходителни похвали - това са отношения между владетел и васал.
България не е нито съюзник, нито партньор. А изпълнител на чужда воля. Инструмент на чужди интереси за сметка на своите интереси. И на своя народ.
Тази политика ни превърна в посрещачи на ковчези, долитащи откъм Ирак. В заложници на видението "Pax Americana". В изкупителни жертви на кого ли не - от Буш до Ферхойген и от Кадафи до маскираните главорези.
Тази политика е изгодна единствено за кариерата на Паси в най-близко бъдеще. Но е противопоказана за държавата.
|
17 Септември 2004
