Един от географските резултати на прехода беше, че Северна и Южна България си размениха местата. На юг нещата потръгнаха, на север, и особено в "северозападнала" България все още чакат нещо; на юг, казват ви, е интересно, на север е тъпо. Питайте по-млади хора (защото по-старите пътувахме повече из страната) къде са били: по мои наблюдения отношението север - юг ще е от порядъка на 1:10. Разбира се, изключвам Черноморското крайбрежие, което е съвсем трета опера.

Случило се е нещо, което в геологията напомня внезапната смяна на магнитните полюси. Досега Северът винаги е бил по-престижната половина на националната територия: оттам по Дунава навлиза европейска култура, оттам идват четите, а после и самите руски освободителни войски, благодарение на които се извършва първото голямо "етническо чистене" на турското население, докато южната част остава още 7 години в границите на империята, а някой от настоящите най-южни територии чак до Балканските войни. Във времето на комунизма северната част, обърната към страните от СИВ се индустриализира по-бързо, по затънтените краища около натовските граници офицерството е основният поминък.

По ирония на историята днес Европа се озова на юг от България - така можем да си обясним странното й сравняване в една чалга песен с "южна пеперуда". С разпадането на СИВ гигантските заводи на север се затвориха, бившите партньори почнаха да будят срам, понеже показваха собствените проблеми като в огледало и южната граница стана магнит за въображението. Допълнителна причина бяха войните в Югославия, които през 90-те години блокираха северозападния сухопътен достъп до Европа. За няколко години във времето на ембаргото западната граница беше най-доходоносна, но цените от двете и страни се поизравниха и тя загуби притегателната си мощ.

Опозицията днес е изчистена: на север границата е бариера, на юг - врата. Натискът за отваряне на нови гранични пунктове на юг е огромен, по-голям успех той дава по турската граница, заради демографските страхове на Гърция. От друга страна Дунав мост-2 продължава да буди екзистенциални съмнения. Темата използва СДС, за да обърне електоралната карта на район северозападен, както и европейските донори, които финансирайки моста, опитват да покажат, че правят нещо за региона. Днес, след като пътят през Ниш отново е отворен, а Дунав отпушен, съмненията почват да растат. Една от причините е пълната липса на интерес към насрещния бряг, който презрително определят като "нисък" (вижте само какви дълбоки смисли криела географията!). Питайте хората във Видин или Русе



дали търгуват с румънците, дали ходят оттатък,



дали учат езика. Там няма какво да се прави, ще ви кажат, ами те са като нас.

Вземете един такъв исторически паралел. През 1954 най-тържествено се открива Мостът на дружбата, чийто строеж е подкрепен с паметници, парк, хотели и всевъзможни културно-идеологически мероприятия, укрепващи отварянето, обмена, с една дума дружбата между двата социалистически народа. Подобно ритуално отваряне на граница през времето на Втората република естествено се състоя на юг. През 2001, когато паднаха туристическите визи за Шенгенското пространство и външната министърка Надежда Михайлова прекоси пеш гръцката граница с личния си паспорт, придружена от двете си дъщери, студенти от специалност европеистика (привлечени в качеството на символ) и много телевизионни камери. "Има нещо много символично в това, че в навечерието на Великден българите ще могат да пътуват без визи", каза тя през март; премиерът пък се зарадва, че ще ходим на плаж до Бяло море.

Но южният еротически потенциал на различието (защото именно различното привлича) има чисто финансово изражение. При брутен доход на глава от населението $ 13 700 в Гърция срещу $ 2100 в България (2003 г.) дори един неквалифициран берач на портокали може да се върне след няколко месеца с пари, които да му позволят да започне малък бизнес. Турция като цяло е само с 30% по-добре, но пък е огромен пазар, където нашите сравнително по-квалифицирани мигранти се пласират добре. Турци и гърци целенасочено инвестират в южните погранични територии. Гърците имат като държавна политика инвестирането (или по-точно изнасянето на шивашки цехове на ишлеме) в пограничните райони, така правят и турците по силата на спонтанни мрежи и езиков афинитет. Впрочем по-рехавият контрол в южни страни като Испания и Италия



прави южната емиграция някак по-лесна за пожелаване



Новата въображаема география, която се наложи в екстаза на 90-те години, не е основана на транспортни коридори или стратегическо планиране. Големи индустриални и културни центрове като Русе и Видин са се оказали захвърлени на края на територията, откъдето идва усещането за обреченост. И то тъкмо сега, когато каналът Рейн-Дунав направи тези градове атлантически пристанища. Историята познава и други такива захвърляния. Процъфтяващият възрожденски Котел например, след Освобождението се озовава в Източна Румелия, откъснат не само от символите на новоосвободената родина, но и от пасищата в Добруджа, което за броени години довежда до масово изселване и упадък. Друг такъв пример е големият център Неврокоп, откъснат след Балканските войни от региона на Солун и Драма, към които естествено принадлежал, загубил регионалното си значение и дори името си, за да се превърне в комунистическия Гоце Делчев, "град в бутилка", който строи екотунели за родопските мечки с надеждата, че Гърция най-после ще отвори граничния пункт.

Промениха се ценностните ориентири, променя се и географията. Отречен и осмян е продуктивизмът на класическия капитализъм и държавно-централизираното му превъплъщение- комунизмът. Трудолюбие, пестеливост, индустрия - тия неща вече никого не привличат. Живеем в епохата на консуматора, на тялото, а повечето кефове по османските земи водят на югоизток. Царят на чалгата, Пайнъра, тръгва от Димитровград, Родопите са по-интересни от всяка равнина, екологията - от заводския дим, мултикултурният стар Пловдив - от националните светини като Царевец. Континентите се движат с по сантиметър на столетие, културните територии са значително по-бързи.