Зад облепената с мокри листа витрина на едно кафене край Римската стена срещнах господин със слушалки на ушите. Господинът бе от онези познати, с които цял живот се поздравяваме, без да си изясним причината за това. Кимахме си по софийските улици, а два-три пъти, сблъскани лице в лице в автобуса, бяхме разменили по няколко думи за времето или нещо такова. Десетилетия го мислех за един състудент, с когото се бяхме случили на бригада в Поликраище. Беше арабист и винаги водеше тумба хубави момичета. По тази причина ни отпъждаше и държеше далече, та си останахме само на кимване. Беше направил кариера и когато почина, видях некролога му в няколко вестника. Тогава разбрах, че този, с когото си кимахме, е съвсем различен човек, защото продължих да го срещам, както и да се здрависваме. Сигурно и той ме бъркаше с някой друг.

Сега ме озадачиха тези слушалки - съвсем нелепи за възрастта му. Не че нещо ме засягаше, но те подхождаха повече на синовете ни, ако този човек също имаше синове. Кимнахме си, разбира се, отдалече, всеки от своята маса, а когато мъжът си тръгна, разгадал недоумението ми (то колко ли му беше да го разгадае), потупа джоба на ризата си, където влизаше шнурът за касетофона, и само каза: "Това е, за да не мисля."

Пак по това време "залових" известен режисьор да купува булевардно книжле на площад "Славейков". Толкова фин човек, както казват в бомонда, такъв бляскав майстор и изведнъж - "кримка"! Гледах го в ръцете и накрая той се сети да рече: "Чета ги, за да не мисля"...

В обращение са



десетки рецепти за немислене



Удрят по две водки - за да не мислят. Катерят Витоша - за да не мислят. Вземат приспивателно - за да не мислят. Умна и - по моему - процъфтяваща дама се опита да обсъди с мен дали пък да не прибегне до "трева" - пак за да не мисли. Хиляди българи търсят изход от мислите си, други хиляди с удоволствие споделят опита си от борбата с тях.

Невероятно: хората бягат от мислите си. Не искат да ги родят. Не искат да ги научат. Страхуват се от мислите си. Страхуваме се от мислите си. Не от мислите на управниците, които всеки път нещо са ни намислили. Не от мислите на акулите и на изедниците, които пряко ни застрашават. Не от мислите на разбойника, на рекетьора, на насилника. Не и от това, което ни мислят, да речем, здравната каса, топлофикацията и всичките останали, на които сме им в ръцете. Не. От собствените си мисли се боим и се спасяваме.

Преди време една страхотна актриса горчиво ми се оплака, че имала



познати, които не искали да слушат новини,



не искали да гледат новини, не искали да четат новини. Тя не ги разбираше, може би дори ги жалеше, те я озадачаваха, но и притесняваха. Днес хиляди между нас не искат да чуят дори мисълта си. Не искат въобще да я родят на бял свят.

Имаше анекдот в миналото, който бегло предсказваше всичко това. Как писателят прилежно се трудел, а по звука от пишещата машина жена му се информирала за хода на процеса. Когато тракането за малко прекъснало и се възцарила тишина, съпругата не изтърпяла: "Какво правиш, не чувам машинката!" Творецът сконфузен се оправдал: мисли, в момента просто мисли. "Не мисли, а пиши - властно наредила дамата. -



Хората лауреати станаха, той мисли..."



Анекдотът беше смешен, много реалистичен, но и зловещ. Че мислите са чисто губене на време, че съсипват производителността и спъват преуспяването - това не беше чак толкова рядко подозрение. Но онова, което тогава само се подмяташе полусериозно, полу на шега, като при това задължително се обличаше в ирония и жалост, в наши дни експлодира и се разпростря над народните маси. Прегърнаха я тази идея широките слоеве, претвориха я в най-кратки срокове. И ето ни един вид първенци.

Между милиардите създания, които Творецът е оставил на земята, само човекът е надарен (или наказан) с мисъл. Не за да бъде по-щастлив, а за да бъде Човек.



Днес българинът тъй радостно се отказва от този дар,



сякаш съжалява, че някога го е приел. Навярно в капана на живота са му предостатъчни и усещанията за топло и студено, за ситост и за глад. Сигурно предпочита да се съсредоточи върху тях, за да оцелее. Мислите го обезкуражават. Разболяват го. А и може би предчувства, че ако престъпи волята на Твореца и спре да мисли, след време ще го учат наново. Но вече правилно. Странното е, че това въобще не го притеснява...

Тази история не е чисто нова, бях я овреме коментирал, пък и забравил. Но тя внезапно се освежи тези дни: по телевизията показваха някаква разправия в незначителна малка партия. И там, в екипа на тази политическа "сила", мярнах моя непознат. Без слушалки този път. Сигурно вече се справяше и без тях.

Спомних си знаменития роман на Бредбъри. От него светът научи, че при 451 градуса по Фаренхайт хартията гори и хората престават да четат. Задминахме романа, спряхме и да мислим. Само не успяхме да засечем при колко градуса постигнахме това...