Дядо Йоцо е от Очин дол, твърди жителят на селото Огнян Петров. Вазов го е видял на скалата пред родната му къща и е превърнал слепеца в символ на възраждаща се България, твърди той.

Огнян е завършил ВФСИ в Свищов, бил е счетоводител на медодобивното предприятие в Елисейна, а след закриването му регистрирал фирма, и сега във всяко село от Искърското дефиле има негов магазин. От 3 години той лети и след идеята си да направи мемориалния комплекс: "Дядо Йоцо гледа". По негови сметки той ще струва около 70 000 лева. Огнян е пресметнал, че това е само по 1 стотинка от всеки българин. Засега областната управа подкрепя проекта с... 3160 лв. - от програмата за малки целеви проекти. Само скулптурата на дядо Йоцо, която ще е висока 4.5 м., ще струва 20 000 лева. Ще е готова през пролетта. Огнян вече е купил врачанския камък за нея. Скулптури са Георги Тишков и Моника Игаренска от Мездра. Вече е заформен и първият спор - дядо Йоцо, според Вазов, е със шапка, но други са убедени, че трябва да е с калпак.

Огнян, като човек на точните науки, вади и аргументите,



защо дядо Йоцо е от Очин дол.



Патриархът Вазов ни го описва така: "Той живееше в едно затънтено планинско, от няколко кошари селце, загнездено в един усоен валог на Стара планина, над Искърската клисура." След старателно издирване Огнян Петров открива не само точно така описаното място, но дори и родната къща на дядо Йоцо. Някога тя е била част от селска махала, днес е единствената оцеляла къща. Основата й е от камък, разширявана е, има дървен плет, замазан с кал, а накрая е достроявана с тухли. Домът се е предавал по наследство и ... почти всички от рода са ослепявали след 60-та си година. Последният й обитател е бил Христо. Преди две години той получил инсулт, и сега в Церово го гледат двете му дъщери. Неговата майка Йордана ослепяла на 65 години. Подобна съдба стигнала и дядо му Йордан, както и неговият прадядо - също Йордан. Именно за този прадядо се твърди, че е дядо Йоцо. Вазов леко е променил името му.

Всички поколения, подобно на дядо Йоцо, са били овчари. "Действителна е и случката с посещението на околийския началник", продължава с доводите си Огнян. Към Врачански окръг тогава е имало само 3 села в дефилето, а Очин дол е било най-голямото от тях. Началникът идва по време на строителството на жп линията София- Мездра- Враца, която е завършена на 20 февруари 1897 г. от предприемача Иван Хаджиенов. Тогава и Вазов написва разказа си. Вместо да разлее по линията виното на най-известните винопроизводители - братя Кърскиеви, Хаджиенов разбива в локомотива френско шампанско. Братята се възмущават: "То да ми са вина като хората - хайде де, ами то крушева чорба. Те хабер нямат от хубави вина. Да им поднесеш моето вино с европейски етикет и по 20 лева ще платят за една бутилка. Ама нали е българско - просто!"

А дядо Вазов дава следното описание на селцето:



"В тия няколко бедни хижи вестник не идеше,



защото никой не четеше, даскал нямаше, защото нямаше школо, поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община..."

Днес положението е същото. Очин дол е едно от малкото села в България, които са без поп, даскал и кмет, а полицаят е четвъртият отсъстващ в селската митология. Жителите на селото са 200 и кметски наместник е Борис Вутев.

През 1925 г. в Очин дол са живели 1000 души. Оттогава само намалява. Пръснали са се по Враца - имат цял квартал около жп линията, Криводол, Мездра, че дори и във Варна. Училището, което е затворено преди 32 години, ще става туристическа спалня. А 20-те ученици пътуват всеки ден до Елисейна с микробус.

Огнян Петров започнал да гради и параклис. Решил да го прави на мястото, което над 60 години е събирало очиндолци на религиозния им празник "Вси светии". Но, като копали за основите, се показали римски камъни. Дошли археолози и открили 3-абсидна римска базилика. Сега Огнян я реставрира със собствени средства и в едното й крило ще гради селския параклис. Ще изследва и двете тракийски могили, едната от които била в селски двор. За по-икономично стопанинът й изкопал върха, поставил плетени пръти и направил кошара за магарето си.

Както преди век и половина, днес



единственият поминък си е животновъдството.



Дървообработващото предприятие в Лъкатник дава прехрана на 6 души от селото. Обогатителните фабрики в Елисейна отдавна не работят. Сред мъката на тази безработица има и малък повод за гордост - Очин дол е пълен с млади пенсионери, които преди са работили като миньори. И от работата в мините "Плакалница" и "Венец" са си направили огромни трикатни къщи. "Борба за живот си е, но нямаме празна къща в селото. И искаме да го съживим чрез туризъм. Но да продаваме къщи на англичани - това няма да стане", отсича кметският наместник. На десетина километра под хижа "Пършевица" е местната мандра. Сега очиндолци са се мобилизирали да правят път към нея - не за да превозват млякото, а за да си стигнат до горите. В селото има две крави, колкото да не забравят как изглеждат. Масово гледат овце и кози, но никой не дава мляко в мандрата. Всеки си гледа за лични и семейни нужди, спазвайки тази българска традиция "да има за децата." Илия Илиев и Младен Цветков са с най-големите стада - около 60 овце.

"Как ще оцелее селото с тези пенсионери", питам кметския наместник. "О-о-о, ние сме упорити балканджии. Навремето като беше първи секретар Иван Абаджиев във Враца и си поискахме път. Като разбра, че сме 300 души, той ни съсече: "По ми е лесно да ви построя два блока и да ви преселя във Враца." И селото изчезнало от картата на Окръжния народен /тогава/ съвет.

Хората обаче решили, че искат да живеят тук, и сами започнали да си правят пътя. През 1989 г. с доброволен труд си направили водопровод и днес пият от три кладенеца вода докарана от 4 километра. Новата сграда на кметството пустее. Въпреки това очиндолци казват: "Кой където поникнал - там обикнал". И върнали селото си на картата.

Димитър Анков пие биричка след нощна смяна: "Каквато и сиромашия да е - ние сме богати хора. Живеем в къщи. Как ще си напусна къщата, че да отида в панел", недоумява той.

Бай Недялко Атанасов пък е гледал 45 кози. И той е олицетворение да ината на балканджията. Работил в Зверино 17 години, но не издържал и се върнал в Очин дол. Най-новата къща в селото е неговата. Докато пасял стоката по баирите, се научил на няколко неща - да прави гъдулки, да свири на тях и на акордеон. Два пъти е бил на надсвирванията в Копривщица. Сега го държи друга страст - прави дървени скулптури. Натрупал е повече от 30. На видно място е сложил Симеон Сакскобургготски. "Ще направя и Дядо Йоцо", заканва се той.

И да се върнем пак на дядо Вазов, който, описвайки новите нрави в тогавашна България, казва:

"Той слушаше същата глъчка и шум в кръчмата: същите селски крамоли, същите борби с нуждите и с природата в тая изгубена безплодна покрайнина, отдалечена от света.

"Де е българското? - питаше се той учуден."

И докато Очин дол спасява българското, чешка фирма реши да строи четири ВЕЦ-а край жп линията. Вечният дядо Йоцо ще вторачва безжизнените си очи от камъка, ще маха с калпака (или шапката) и ще чува как Искъра се превръща в ток.