|
Видя ми се подозрително. Подозрително красиво. Творецът си отива, а публиката сякаш настоява да остане в някаква негова опера. Публиката иска операта да продължи. Хрумване на разчувстван сценарист? Или просто изделие на собственото ми въображение?
Звъннах на Гена Димитрова. Друг експерт по Верди не познавам. Изненада се: много помниш бе, човек. И тя не беше забравила филма.
Самият епизод се оказа достоверен
Верди угаснал в Милано, в хотел "Милано", досами Скалата. Гражданите постлали слама под прозорците, кочияшите обвивали копитата на конете в кадифе, за да не тревожат оттеглянето на гения. В отплата за безсмъртната музика - тишина. Хубаво - като измислено! А пък истина...
Сега би следвало да си дойдем на думата: за отношението към хората на изкуството, за хала им, за просешката тояга, за обидата, пренебрежението, забвението. Но не, този път не. Първо:
не всеки е Верди, че да му ходят на пръсти
И второ: писали сме вече често и безплодно, темата отдавна се е превърнала в дъвка за обществото, а някои хора я вадят от устата си само преди да седнат на трапезата. Има и трето: тази тема е от вечните теми в българския живот, но погледнато инак, рядко някой идва в изкуството да заговява. В изкуството (и в духовността изобщо) наднорменото тегло е особено вредно.
Изкуството е очевидец неподкупен и нежелан. С него никой не може да се спогоди. Лесно ще преправиш историята, но няма как да преправиш "Под игото" например. Очевидците обикновено ги премахват, но с очевидеца-изкуство и това не помага. В краен случай премахват твореца. Всеки път - късно.
Остава някак да омаловажат или просто да омърсят идеите му, завета му или, както е модно днес, посланията му. Виждали сме патриоти да бъдат нареждани при интернационалистите, самоубийци от любов - при дисидентите,
даже в "Илиада"-та беше открит представител на пролетариата:
общоизвестният днес просяк от кръстословиците Ир. Демокрацията няма обратна сила и не се разпростира върху мъртвите. А както се разбира - и върху безсмъртните.
И ако ти, читателю, не можеш без доказателства, погледни парите, които държиш в ръце. (Стига да имаш пари естествено.) Кого ще видиш там?
Ще видиш Стефан Стамболов - автора на популярното "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", прегърнато като житейско мото от хиляди българи. Ще видиш Пенчо Славейков - сина на онзи поет, написал саркастичната, унищожителна "Песен на парицата".
Грешка ще бъде, ако дори за миг допуснем, че властта и нейният чиновник всичко това са го намислили и предприели не за да отменят и прекратят техните послания към потомците, а просто (хайде бе!) от парвенющина и от дебелодушие. Защото върху днешния български лев е подигран и най-таченият, най-обичаният български светец - самият свети Иван Рилски Чудотворец. Той е светията, в чието верую отречението от парите е първостепенно - той дори не докосвал пари. Той е светията, отказал и христолюбивото дарение на владетеля:
цар Петър му предложил торби с пари,
за да съгради обител. Опитах се да протестирам срещу тази гавра - никой вестник не отпечати протеста ми. Вместо това отсякоха и златен лев с образа на чудотвореца. С образа на онзи, който в своя Завет изрично наставлява да не се докосват злато и сребро! Ех...
Да се чудиш какво ли му е на свети Иван на небето след всичко това. И защо още закриля народа си - ако все пак продължава да го прави. И на какво отгоре се надяваме на чудесата му - когато няма на какво друго да се надяваме. А и на какво да се надяваме въобще след такива гафове и грехове!
Между всичките обяснения за трудната съдба на българското племе едно ми изглежда особено валидно. Това е нелепият, самоубийствен, но винаги
дирижиран отказ от всичко,
до което най-светлите ни умове са се извисили и завещали: мъдростта на нашите мъдреци, промисленото от нашите мислители, изстраданото от нашите страдалци. То всъщност е и единственото, което управниците ни от всички времена не са могли да пропилеят. И може би благодарение на него все пак съществуваме. Но в нашия живот посоката, която сочат великите от вечността, никога не съвпада с онази, в която теглят силните на деня. И затова са тази страст и твърдост да се зачертават и деформират техният образ и тяхното кредо. Важното е операта да се прекрати. Сцената да се освободи за някоя поредна оперета. Лошото е, че в края на краищата
неминуемо се разиграва трагедия
Ако си послужим с образността от началото на тези редове, българската трагедия се състои от прекъснати опери...
Тук наблюдателният читател ще изпъшка: не за първи път роптаеш срещу българските банкноти, но ето, еврото тръгна из Европа, някой ден ще ги сменят и тях и тогава...
Тогава? И тогава, и с никакви евро, читателю, не вярвам, че някой ден ще си купим достатъчно кадифе за копитата на властта...
???