Откак помня българските бюджети (има-няма, двадесет години назад), всеки от тях ни сервира обилно гарниран със заклинания за намаляване на данъците. И с всеки бюджет с изключение само на ранните революционни години облагането непрекъснато расте. Същото ще се получи и тази година, макар че България е вече



рекордьор по налози



Евростат твърди, че през 2002 г. по-хищна от нашата държава (данъци 39.4% от брутния продукт) сред присъединяващите се към ЕС държави е била само Словения (39.8%). Назад остават Полша (39.1%), Унгария (38.8%) и Чехия (35.4%), а властите в страни като Кипър (32.5%), Малта (31.3%) и Литва (28.8%) са направо скромни в сравнение с нашите. Оттогава акцизите у нас дръпнаха здраво нагоре, така че онези 39.4% от 2002 са само спомен. Тази година данъците ще надхвърлят 35%. Тук ги няма пенсионния, социалния и здравния данък, които вдигат облагателната тежест с над 10%. След всички лакърдии за намаляване на данъците през следващата година очакваме облагането да нарасне поне още с процент от брутния продукт - ДДС си остана 20%, а и акцизите още ще растат. Анализатори на бирническите нрави твърдят, че догодина още ще набъбне



скритото облагане,



така наречените "квазиданъчни форми". Латинското quasi на български се превежда като "подобно", "също като". Наред с данъците, държавните и местните такси държавата ни преследва с ред данъкоподобни сборове. Те са маскирани като глоби, санкции и най-често като цени. В класическата дефиниция на квазиданъците фискалната теория включва всички суми, които държавата събира принудително в своя полза или ни налага да плащаме в полза на трети лица за дейности, които иначе би платил бюджетът. Типичен пример са таксите за паркиране в "синята" зона на градовете, "такса паяк" (ужким цена за превоз и съхранение на автомобила ви), плажната такса. Облагане са и надутите лихви за забава на вноски по пенсионния и здравния данък. Нещо повече, квазиданък са и плащанията за медицински услуги на онези от нас, които здравната каса отчита като неосигурени и кара да си плащат сами. И дори плащанията в пари и натура за здравни, образователни и социални услуги, които хазната тихомълком е прехвърлила на нашия гръб. Разболееш се, а в болницата ти съобщават, че ще се наложи да си донесеш чаршафи, превръзки и да си купиш лекарства, пък и да отскочиш до частната лаборатория за снимки и изследвания, защото те "нямат бюджет". Ето това е квазиданък. Има куп



уродливи квазиданъци,



които сме изнудени да плащаме. Класическият механизъм минава през концесиите. Изкарва държавата плажа на търг, кандидатите наддават и - глът! - сумите потъват в хазната. После край дюните ви дебне здравеняк да ви скъса солено билетче за достъп до пясъка. Какво е това? Цена? Донякъде, но основната част е данък, отдавна прибран от държавата. Квазиданък се съдържа и в цената на телефоните и на водата. Когато парламентът гласува закон, с който повелява течовете от водопроводите и топлопроводите да изтекат от нашия с вас джоб, това е квазиданък. Ако не го бе наложила, държавата трябваше да плати за поправка и поддръжка на тръбите. Защото като дойде утре купувачът на тецове и водният концесионер, сочната цена ще плати на държавата, а не на нас. Чрез квазиданъка става леко преразпределение: за потребителя - загубата, за държавата продавач - чистата печалба от сделката. По същия начин утре държавата може да реши да даде на концесия и бул. "България". И тогава ще ми късат билетче и когато се прибирам вкъщи, и за да ме пуснат да си покажа носа навън. Има колеги, които добавят към квазиданъците и



принудителните разходи и загуби,



които държавата налага на гражданите и фирмите за административното им обслужване. Вярно, че това са тежести, които държавата ни налага по принуда. Не е съвсем редно да ги отнесем към квазиданъците, защото държавата не се обогатява от това, от което ни лишава. Но квазиданъци ли ще им викаме или транзакционни разходи не е толкова важно. Съществено е, че за потърпевшите си е все същото бреме. В тази графа отнасяме разходите за хилядите нотариално заверени копия от документи, които трябва да представим безброй пъти пред властите при всяка проверка, заверка, регистрация, "съгласуване" или сертификация. Тук са и разходите за поддържане на персонал във фирмите, който да бълва купищата справки, отчети и декларации - работно време, загубено в безкрайните проверки, инспекции и ревизии. Както и загубите на фирмите от невърнатия навреме ДДС, от забавените плащания от ведомствата и държавните фирми.

И квазиданъците, и принудителните разходи у нас засега знаят само една посока: нагоре. И следващата петилетка ще е така, защото сме се запътили към Евросъюза - най-голямата бюрокрация на света. (Която нашите чиновници отдавна са задминали, но още ще се постараят.)