Видях приятеля си М. да излиза от тото-пункт. Смутихме се и двамата. Не очаквах, че и той ще се нахвърли върху поредния джакпот. В нашия бранш заиграването с фортуната не се смята за добър тон, та М. реши, че ми дължи обяснение. Каза, че ще черпи кафе, и се подслонихме в полупразно бистро.

М. си вади хляба в старо бедно издание, западнало и разграбено в тревожните времена. Беше го изтупал от пепелта, докарал го беше "на фокус", мобилизирал бе приятели и познати и го бе върнал в живота. Трудя се на подобна нива и аз, та знам как изглежда това, изразено в пот и нерви. Цената си я бива, рядко някой се навива да я плати. Трябва да съзреш кауза в това, за да му се отдадеш. Но М. е от тия, на които не е нужно сутрин да напомняш, че ги чакат велики дела. Той го знае, както знае, че



великите дела се вършат безплатно



Или почти - както в неговия случай.

"Напоследък - оплака се М. - често си спомням твоята сентенция от миналото, че когато направиш малка добрина, обикновено ти отмъщават като за голяма." То не беше сентенция, а нехайно изречение, изтървано в някой "частен случай". Но читателят си го беше харесал и то се цитираше наляво-надясно, та дори аз му се възхищавах като на чуждо. Инак хич не ми беше приятно всеки път да научавам, че като цапардосат някого заради непредпазливо сторена добрина, той си спомня за Калин Донков.

М. бе имал глупостта да назначи някакъв пройдоха, който му се видял... симпатичен. Симпатягите открай време са крачещи капани за наивници, особено професионалните симпатяги - а този се оказал точно такъв. Невзрачен поет, отколе приклякващ покрай редакции и издателства, всички го познават - никой не го е чел. Взел го, защото му се видял гладен и изпаднал, а и



гледал усърдно, предано и влажно



Външно изглеждал годен за някакъв литературен труд.

В действителност симпатягата се оказал негоден, а и... негодник. Настанил се удобно, редял пасианси на компютъра, не похващал нищо и дори разговорите за работа изтърпявал с досада. Обичал да изчезва, когато го чакат нещо да свърши. Паралелно ходел на килимчето при началството да топи и да се подсигурява. "Аз не го знаех това началство, очите му не бях виждал - все още удивен обясняваше М. - Мислех дори, че нямам началници, а той ги издирил, представил се, моля ти се, и се подсигурил." След време, като станело дума за работа, симпатягата почвал да удря по бюрото и да заплашва. Когато чарът им се изчерпи, такива юнаци стават агресивни. А когато трябва - и безмилостни. При всеки опит да го свали от гърба си и да спре да му изкарва хляба с тежкия си труд М. разбирал колко здрава е хватката на мерзавеца. Онзи просто бе го сварил неподготвен.

Защото и М. също като мене, също като повечето от нас -



бе вярвал в онова, което

всички си помечтаваха,



но само аз чат-пат го признавам писмено, та отнасям купища подигравки. Казвам го отново: като бяхме изпатили от бездарници и лентяи, си въобразявахме, че при капитализма дембелите гладни ходят, а некадърните спят под мостовете. Днес сами на себе си се чудим за тази светла вяра. И точно онези, от които мечтаехме да се отървем, отмъстително дюдюдкат при подобно самопризнание.

Спомням си и другите ни утопии. Проектите ни за ново устройство на обществото включваха съвсем практически неща. Искрено вярвахме, че те ще оздравят живота и ще повишат производителността на труда, а оттам благосъстоянието, културата, нравите, дори средната продължителност на живота. Мерките, които предвиждахме, бяха гениално прости. Например: началството да плаща на доносниците от джоба си вместо със заплати и привилегии. Също така да възнаграждава и урежда любовниците си, пък и всякакви там шутове и свирачи. Пак от джоба си да плаща гуляите, воаяжите, ловните излети вместо с командировки или с фактури, както бе общоприето. Това бяха

мерки прости, бих казал - простодушни,



но нямаше причина да не подействат. Гледахме на тях като на вид народна медицина, при която няма нужда от агресивни лекарства и каквато и да е хирургия. Хуманно и полезно, в най-лошия случай може да загорчи. Нищо от това не се случи. Само дето доносниците, гаджетата, шутовете и привилегиите станаха повече - и по-скъпи. Но за това главно се мълчи. Единственото, което се споменава в общественото пространство, са някакви кюфтета. Част от които впрочем се сервират на същите тези доносници, любовници, шутове и свирачи. И на купища още сияещи симпатяги.

Всичко това М. също си го бе въобразявал. И студеният душ също не бе го отминал. Но въпреки това беше паднал в капана. И така стигнал до... тотализатора. Като не знаел как да се отърве от терора на подчинения си, помечтал за печалба от тотото. Планът му бе гениален: ако удари джакпота, ще бъде свободен да се "махне" (икономически свободен естествено). "Хората - горчиво завърши той - свързват голямата печалба с къщи, коли, пътешествия. А аз - с едното напускане."

Ех, приятелю, никакъв джакпот няма да удариш ти. Ти самият си джакпот за всеки, който те изтегли. Охотници за това - безчет. А между тях и ей такива нежни поети с железни зъби...