Здрава държава е българската, отбелязаха журналистите преди седмица. Протести на синдикати, на преподаватели, на работници. Гръмко прокламиране на бюджетни субсидии, които магически се превръщат в съкращения. Държавата остана на автопилот. Нито се снижи, нито катастрофира. Президентът - в една чужбина, министър-председателят - в друга, външният министър - в трета, този или онзи министър - тук или там. В суматохата малцина обърнаха внимание, че в кюпа е и министърът на образованието.

Игор Дамянов си избра за воаяж Бразилия. Мулатки, Копакабана, статуята на Исус Христос. Странно, но факт - преди осем десетилетия, когато образованието пак се тресеше от протести, които заплашваха да вкарат страната в криза, натам се отправи далечният му предшественик.

Но да караме поред.

От няколко години насам, донякъде скрито от обществото, се води



борба за оцеляването на Софийския университет



Оцеляване и физическо, и като център на напредничаво образование и на научни издирвания. Борба с оскъдното финансиране; с явното и скрито фаворизиране на частни университети, в които поради занижени изисквания към приема, преподаването и най-вече към оценяването се учат онези от децата на властимащите, които още не са отлетели към чужбина; с неразбирането на ролята на Университета като основен научен център, в който за разлика от институтите на БАН преподавателите изнасят лекции по 400-500 учебни часа годишно, но и публикуват в научната си област; със собствените кривици, които съвсем не са малко. Нищо ново под слънцето. Цялата 116-годишна вече история на Университета е подобна борба.

Криза има и в края на Първата световна война. И тогава тя е плод на кризата в обществото. Изборите са спечелени от БЗНС. Просветен министър става Стоян Омарчевски (за кратко е Цанко Церковски). Земеделците горят от желание за промени. Във всяка една област. И в образованието, разбира се.



Промени са необходими. Въпросът е какви



Създават Свободен университет. Или висше училище, конкурент на Софийския университет. Нищо лошо, стига да не е фаворизирано от властта. А става тъкмо така. Земеделски управници от различен калибър радостни получават дипломи от ръцете на университетски преподаватели, помамени на новото място от добрите финансови перспективи.

Въвеждат правописна реформа. Преподавателите протестират. Не толкова срещу нея въобще, колкото срещу намесата на властта във въпроси, които трябва да са от компетенцията на знаещите. При това земеделците опитват да прокарат на конкурси за професори и доценти свои съчувственици.

Заплатите на преподавателите не стигат. Как да стигат, когато цените скачат рязко. Не че повечето българи са разглезени с високи доходи.



Към протестите правителството подхожда извисоко



Вместо отговор самo определя броя на приеманите студенти. Както сега, когато в МОН боравят с неясни субективни критерии за броя на обучаваните в магистърските програми, в които е бъдещето на Университета.

Земеделците опитват да ограничат традиционните управленски права на Академическия съвет. В името на култа към бюджета. Както си му е редът, свещенослужители са чиновниците, не преподавателите.

Конфликтът е неизбежен. Сериозен конфликт. Вторият, който след 1907 г. разтърсва не само университетската общност, но и немалка част от обществото. На традиционното академично тържество на 8 декември 1921 г. проректорът професор Методи Попов заявява, че е започнал поход срещу Университета. Изявлението е чуто от царя. Не е чуто от министъра, който не уважава поканата на Алма матер, но отговорът е бърз. На ректора е наложена глоба, запечатани са касите на Ректората. Отношение, "крайно оскърбително за целия Университет" според Академичния съвет. Обиди хвърчат и от двете страни. Властта налага бюджетни съкращения. Академичният съвет ги отхвърля.

Това, което министър Омарчевски забравя, е, че



Университетът е структура със символно значение



Зад него застават редица съсловни организации. А и преподавателите не са безгрешни. Автономията предполага аполитичност. Те са всичко друго, но не и аполитични. Не харесват земеделците и не го крият. Дори създават "Граждански културно-професионален комитет" в защита на автономията. На 10 март 1922 г. прекратяват занятията. До пълното възстановяване на академичната автономия и предвидения бюджет.

Стамболийски все пак проявява мъдрост. С Университета не трябва да се кара. С министъра - не иска. Та внезапно Омарчевски отплава на круиз за Бразилия - наш представител на световно изложение. Подобни пътувания отнемат време. Време, достатъчно за разумен компромис. Учебните занятия са възстановени. През следващата 1923 г. университетският професор Александър Цанков застава начело на правителството, смъкнало с военен преврат земеделците от власт.

Кой помни Стоян Омарчевски?