За малко да видя и революция в този живот, но не стана! Видях само това, което и така вече бях виждал: подем на народните маси и тържество на победилия... Не се разбираше кой точно бе победил.

Това беше в една далечна земя, от която барутът още изветряваше, сякаш го виждахме да се издига към небето заедно с пушеците на вулканите. Същите вулкани, в които жандармите на никарагуанския диктатор Сомоса бяха хвърляли от хеликоптери заловените му противници. Същият Сомоса, който бе преполовил народа си с глад и свинец и който бе турил в банковата си сметка дори помощите, изпратени отвън след голямото земетресение, сринало столицата Манагуа. Помолили го да даде някой долар да оправят поне знаменитата в цяла Централна Америка катедрала - след труса през изтърбушения покрив се синеело небето (още се синееше впрочем). Сомоса ги отрязал: няма пари, нека си стои пробит - през него



да вижда Бог какво е направил!



Сомоса беше вече свален, прогонен и дори застрелян в чужбина. Но в Никарагуа пак се гърмеше, по улиците деца разхождаха очукани, но истински пушки, а възрастни мъже щъкаха с найлонови пликчета в ръце, пълни с прозрачна течност. В такива пликчета малките софиянчета пренасяха до къщи купените от пазара декоративни рибки. И без да ща, често се вторачвах да видя каква рибка си е избрал някой мустакат никарагуанец. Ставах за смях с любопитството си, а понякога навярно и за бой. Чак след няколко дена осъзнах, че никакви рибки няма и че в тези пликчета мъжете просто си носят пиячката. Всеки път ром, но невинаги прозрачен, а и златист, понякога кафяв. Прочутият никарагуански "Флор де каня", съперник на ромовете от Куба, Ямайка и Аруба.

Искрящото огнено питие на Карибието, напъхано в найлонови пликчета!

Карамба!

Страната не произвеждаше стъкло и бутилките бяха кът. А от консерви, ракети, лекарства и марксическа литература някак не оставаше ред от "лагера" да им пратят и бутилки. Във вила "Гардения" върху стената на верандата предишен гост прилежно бе оставил предупреждение:



"Ребята! Стеклотары не бросать!"



Листчето беше залепено със скоч и отдолу друг някой бе добавил: "Приказ N1." И сочно, завъртяно, сладострастно се бе подписал.

Но нямало кой да чете.

Отвориха ни се очите, когато протоколните почерпки пресъхнаха и трябваше сами да си пазаруваме алкохол. Занасяш си шишето във фургончето под фикуса и само си избираш цвета: бял, златист, кафяв. Плащаш и получаваш. Срещу бутилка от седемстотин грама може да ти налеят две по триста и петдесет. И обратно. Но без бутилка - само в пликчета.

Момичетата от "Гардения" въртяха бизнес с амбалажа и никога не опряхме до найлона. А и бяхме предпазливи към питието, коварството му бе извън всякакво съмнение. Но под палмите друг алкохол просто не вървеше, не беше стилно някак. И доста вместимости опустошихме, доста глупости си обменихме - защото ромът бездруго способстваше и на испанския.

Странно, толкова още неща липсваха в онази страна, такъв всевъзможен дефицит вилнееше там, а метафората с четвъртитите ромови бутилки все е пред очите ми. Дали защото

и в нашия живот сега все нещо липсва,



изплъзва се, не достига? Или защото никога до днес наоколо не е било пълно с толкова чисти, прозрачни, измити (промити), изпразнени от съдържание души? (Да не говорим, че с времето се появиха и "бутилки", които никога не са помирисвали алкохол!) Изпразнена, пролята, изветряла е идеята, старата, единствената идея, която ги изпълваше, направляваше и уеднаквяваше. Лениво я заместват нови или подновени, с различен цвят и градус, с различен вкус и аромат.

И все наливни.

Тъпото е, че това, за което тези души жадуват, отново не достига на пазара. На мнозина им е все по-празно отвътре. Тази празнота куп хитреци разглеждат като пазарна ниша. Затова и партии, блокове, движения дрънкат бидони и гюмове, местят ги от ляво на дясно и обратно, обещават хигиена и качество. По правило отказват дегустация. Разливат се идеи, убеждения, дори самосъзнания. Прозрачни, златисти, зловещо кафяви. И още невиждани цветове.



Почти всичките вещаят лош махмурлук



Почти всичките обещават изход. Уви нерядко летален.

И бродят рекламните им политици с найлонови пликчета в ръка, надвикват се, предлагат. В бъркотията обаче рядко някой успява да забележи, че рибката вътре е мъртва, отдавна обърнала корем.

Излишъкът от вместимости възбужда безброй производители на политически самогон, на идеологическа парцуца, на религиозен първак.

Както и на банална, опасна - съвсем като царкирова - химия.

Мяркат се богати вносители. Миризливи местни течности църцорят от опушени казани. Върви усилено печатане и разлепване на етикети. Обезумели дилъри се хващат за косите и за реверите.

Битката е за амбалажа.

За свободните обеми в обществото, в които партии, движения и блокове копнеят да се разлеят.

Едни - за да останат на рафта.

Други - за да се качат.

Потребителят обаче вече неведнъж го е боляла главата на сутринта. И един господ знае дали ще рискува още веднъж, или просто ще откаже пиенето. Защото и той някой ден неизбежно ще си спомни песента за онези там, в ковчега на мъртвеца. И за бутилката ром...