|
Чудо невиждано се случи тази седмица в столицата на Лаос, Виентян. Пешеходците трябваше да се оглеждат на кръстовищата, за да не бъдат блъснати от автомобил. Половинмилионният град, който иначе си живее с ритъма на моторикшите и велосипедите, се напълни за няколко дни с леки коли заради необичайно многото гости от чужбина. Лаос за първи път бе домакин на среща на високо равнище на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).
Освен десетте страни от АСЕАН - Бруней, Виетнам, Индонезия, Камбоджа, Лаос, Малайзия, Мианма, Сингапур, Тайланд и Филипините - в срещата участваха и държавни и правителствени ръководители от Австралия, Индия, Китай, Нова Зеландия, Южна Корея и Япония. Многочленните делегации трябваше да бъдат обслужвани от голям брой леки коли, чиито кортежи нарушаваха ленивия ритъм в столицата на Лаос, определян в туристическите справочници като заспала държава.
-----
Лаос е най-доброто място в света за успокояване на нервите.
В сравнение с него ориенталската мудност на арабския свят изглежда като лудо препускане. Някогашните господари на Френски Индокитай са забелязали следната разлика между трите народа, населяващи полуострова: "Виетнамците садят ориз, кхмерите гледат как става това, а лаотяните слушат как расте". И трите страни, разбира се, отглеждат ориз с тежък труд, който е основната им храна, но наблюденията на французите са точни. Във Виетнам животът е като в мравуняк - всеки се щура нанякъде, прави бизнес, гледа нещо да изработи или продаде. В Камбоджа населението не дава вид, че има бърза работа. Затова е доста бедно, а от беднотия му се отщява да се захваща с много работа. То се осланя до голяма степен на природата, която при всеки дъждовен сезон му пълни оризищата с риба, донесена от разливащите се води на Меконг и други големи реки.
Тази
търпеливост, развивана столетия
от философията на будизма теравада, е достигнала най-завършен вид при лаотяните. Те са напълно равнодушни към суетата на модерния живот, за тях няма голямо значение не само колко е часът, но също коя година и кой век е в момента. Лаоските жители са в постоянно съзерцателно настроение, примесено с кротка любезност, което ги прави особено симпатични на чуждестранните гости. Типичната сцена в страната са монасите с техните оранжеви тоги, които се придвижват бавно в редички и събират подаяния. Според будизма от южното направление всеки мъж трябва поне за няколко години да влезе в манастир и да настрои душата си в хармония с религиозния мир. Любимото занимание на монасите, а и на жителите на Виентян, е да наблюдават привечер как Меконг влачи водите си на юг и да слушат ленивото потропване на барабан. То би трябвало да им напомня, че е време за поредната молитва, но в действителност просто нарушава тишината, за да създаде впечатление, че в тази страна на спокойствието се случва нещо.
Изолиран от море и затворен в своята самота, Лаос рядко е привличал вниманието на света. Ако това е ставало, значи
там са се пресичали интересите на други държави
и не е било за негово добро. Французите го колонизират в края на ХIХ в. почти с неохота, и то по покана на лаоския крал, който търси начин да се защити от агресивните сиамци. Когато пристига френският авангард, той докладва, че оттам няма какво да се вземе. А и да се вземе, няма как да се транспортира. Плавателният Меконг минава при границата с Камбоджа през опасни прагове. А пътищата на изток към Виетнам и морето пресичат трудно преодолими планини и джунгли. Французите намислят през 30-те години на миналия век да решат проблема чрез изграждане на железница, но добрите им намерения стигат само до строежа на една гара в южния град Саванакет. Така Лаос става единствената държава в света, където има гара, но няма дори километър железопътна линия.
Колонизаторите се виждат принудени да прескочат цели етапи в транспортната история и да въведат Лаос направо в ерата на въздушния превоз. Там донеотдавна все още можеха да се видят в полет двуплощни самолети от времето на французите, които се палят с манивела. Оцелели са през многобройните войни, защото са направени от кожа и дупките от куршуми по крилата не им пречат да летят. Достатъчно е да се запушат с кожени кръпки. А безобидният Лаос, който не е нападал никого, е препатил много от войни. Той е най-бомбардираната страна в света, защото през Индокитайската война на човек от населението са се паднали по един тон бомби. Американците го опустошават, за да прекъснат прочутата "пътека Хо Ши Мин" на виетнамците, които прехвърлят от север през Лаос и Камбоджа оръжия за партизаните в Южен Виетнам.
Лаос, който не бърза заникъде,
пропусна да забележи разпадането на световната социалистическа система
и посрещна гостите си от Азия с комунизъм от типа, който провъзгласява в конституцията си, че народнореволюционната партия е единствена управляваща сила. Но това е разбираемо. По времето на социалистическия интернационализъм той държеше на един от висшите постове "червен принц" (Суфанувонг), макар и да бе премахнал монархията. Политическата система в страната, която може да се определи и като републиканско-комунистическа монархия, не пречи народът да си живее както е било преди много столетия. Там се знае кои кланове и общности са призвани да управляват и кои имат право само да работят. Затова за Лаос не е толкова спешно необходимо да се преориентира към демокрация по примера на бившите си соцприятели в Европа, които го позабравиха през последните години. Но дори и да последва техния пример, той ще види, че смяната на партийни цветове няма да преобърне живота му. Защото не само собственият, но и чуждият опит учи, че управляващите кланове нямат нищо против политическите трансформации, стига те самите да си остават на власт.
По китайски и виетнамски пример лаотяните отдавна съчетават комунистическа власт с капиталистическа икономика и партньорите им в АСЕАН не дават вид, че са шокирани от техния хибриден модел. Така те запазват приятелски отношения както с такива "стратегически", но далечни съюзници като Куба и Северна Корея, така и с близки, но политически опасни приятели като Тайланд и Мианма (Бирма).
|
|
|
|
