В СДС се случва нещо подобно на описаното от Исабел Алиенде в "Къщата на духовете". Там представителите на няколко поколения съжителстват наред със сенките и духовете на предшествениците им и със семейните предания. Навръх рождения ден на съюза едната част от СДС се почерпи с вино. Другата категорично отрече празника и препоръча да не се търсят дати от миналото. Трета не пропусна момента да клейми. Четвърта отдавна вече не се числи към партията, но непрекъснато напомня за предишното си синьо битие и се връща към легендите за собственото си участие в събитията отпреди 15 години. Пети не могат да преглътнат обидата, но са щастливи, че други са ги признали.

И всички



тези съставни части не желаят да се простят с миналото



и да напуснат къщата.

В краткия от гледна точка на историята отрязък от 1989 г. до ден днешен от всенародно движение СДС се християндемократизира, лиши се от многообразието на организациите и се сви до обидните под 10% доверие. Слава Богу, все още не се е сбъднало предсказанието на Едвин Сугарев, който прогнозира, че съдбата на СДС ще е същата като тази на всички подобни формации в Източна Европа - ще изчезне и ще разчисти поле за бъдеща дясна партия. Сигурно няма да е създадената от Костов ДСБ, защото още със зачеването й Командира зачеркна повечето подходящи партньори. Проблемът обаче не е само в Костов.



Проблемът е в генезиса на СДС



или по-скоро в капаните, заложени от неговите "родители" - да бъде партия от лидери, яхнали идеята за демократични промени.

В историята на Съюза на демократичните сили се забелязва някаква непрекъсната повтаряемост на грешките. Така, както преди 10 години "кинжалите" принудиха Стефан Савов и Демократическата партия да напуснат СДС, сега бяха прокудени пратениците на наследника му Александър Праматарски. Преди време друг "дух" от синята къща Евгений Бакърджиев беше казал: "Силата и смисълът на съюза са в разнообразието. Ние в СДС сме различни и по професия, и по образование, и по манталитет. Свързва ни общата кауза - да помогнем на България да стане нашата съвременна държава. Затова смятам за вредно всяко измислено разделение."

Разделенията в СДС обаче са неразделна част от живота му. За "кинжалите" се заговори през 1992 г., когато се появиха първите компромати на сини активисти. Тогава кръгът им се обедини около Филип Димитров. Днес пък кръжецът "Костов" не ще да се идентифицира със сегашното СДС, защото прави реверанси и към Доган, и към Симеон, и към Софиянски.



Желю Желев се превърна във враг заради Боянските ливади



Любомир Собаджиев си отиде от този свят неразбран и огорчен. Илия Минев така и не успя да влезе в списъка на заслужилите за демократичните промени. За Елка Константинова никой не се сеща. Александър Каракачанов вече е много далеч от синята идея. Петко Симеонов предпочита да пише мемоари за съюза. Петър Берон, макар че не се е отказал напълно от политиката, намира утеха в науката. Константин Тренчев не се интересува от СДС. Христофор Събев пише сценарий за предстоящия Апокалипсис. Кошлуков е в друга партия.

Затова пък изгряха звездите на по-настъпателните, за които никой не подозираше в зората на демокрацията.

Какво се е променило след 15 години? Ако попитате днешните претенденти за политици на СДС - всичко и то на идеологическа основа. Строго погледнато - никой от останалите на синия връх или поне в неговото подножие не иска да се раздели с амбициите си да е водач, да диктува политиката, да подчинява на собствената си воля останалите.

През 1994 г. гражданите обвиняваха Филип Димитров и хората около него за загубата на изборите. През 2001 г. виновник бе Костов. Общото в двата случая е, че създадоха подходяща среда за приятелски кръгове и добилия гражданственост още през 1992-1993 г. клиентелизъм.



Вътрешнопартийното линчуване се превърна в запазена марка



за СДС. Но никога не бе споменавана действителната причина - облагодетелстването от властта. Ако Костов беше продумал, че свалените от него министри са корумпирани или поне има съмнение за това, всички щяха да го разберат. Същото щеше да е и в случая с Бисеров и Цонев. Но не. Единственото обяснение, което му се откъсна от устата, е, че при всички случаи са били пътници.

Сините определено имат вкус към търсенето на врага с партиен билет по подобие на прийомите, използвани в БКП преди 10 ноември 1989 година. Така е много по-безобидно и по-безопасно. Лучников се опъна на Петър Стоянов, защото в качеството си на президент не поиска да нарече БСП чужда пета колона. Формалният повод за острата реакция бе, че Стоянов се изказа в полза на развитието на българо-руските отношения след посещение на Георги Първанов в Русия. Истинският - че не потръгна диалогът между президент и премиер. И, разбира се, че сините не можаха да преглътнат опита на бившия държавен глава да бъде надпартиен.

Резултатът от вътрешнопартийната интрига бе тежка загуба на доверието у избирателя. Което доведе до два провала и на президентските, и на парламентарните избори. Дори старият изпитан метод за сплотяване на редиците на базата на антикомунизма нямаше как да сработи.

Сплотяването пък винаги е било около определена личност и това също се превърна в голям проблем на СДС. Съюзът страда от излишък на лидери и от недостиг на политика. Което



доведе до грозно разчистване на сметки



чрез един от най-старите методи - мръснишките номера. Христофор Събев, подстрекателят и най-стриктният изпълнител на идеята за църковния разкол, определи СДС като "най-мръснишката и диктаторска партия". Може би думите му са пресилени от обидата, но съюзът напълно по болшевишки никога нямаше ясни аргументи за отстраняването и заклеймяването на сини фигури и предишни политически партньори.

Истината е, че елиминираните бяха заплаха за личната власт в началото за Филип Димитров, после за Костов. Бакърджиев с това, че не подбира средствата за постигане на целите. Бисеров заради "гъвкавите" начини за измъкване от блатото, пък и защото знаеше прекалено много интимни тайни от кухнята на "Раковски" 134. Софиянски, защото е хлъзгав и успява да обира овации. Стоянов и (в днешно време) Филип Димитров поради симпатиите им към дипломацията. Надежда, защото се опитва да се измъкне от сянката на Командира и е прекалено мека. Враг до врага.

Когато има цел някой да бъде омаскарен, средствата не се подбират. Костов се обяснява с Надежда чрез медиите. Димитър Абаджиев (пак чрез тях) призова Михайлова и целия НИС да си ходят. Сегашната лидерка на СДС отвърна. После заваляха едни компромати кой какви връзки е имал и как ги е използвал за собствена консумация.



Не му се вижда краят



Според Панайот Денев кризата в СДС започнала по време на синьото управление.

Петър Стоянов обяснява състоянието, в което е изпаднала партията, с криза на идентичността. Рискът от това е да се превърне в резервоар на две формации - на Костов и Софиянски. Всъщност бившият президент е прав, защото за 15 години всички са се опитвали да се легитимират чрез съюза, но така и не успяха да направят необходимото, щото идеите на СДС да станат ясни и близки.

Тезата "Който не е с нас, е против нас" беше употребявана 15 години и вече се изтърка. Войните в синьото семейство не престават, а разделителната линия между лагерите (те са променлива величина) няма нищо общо с идеологията. Просто няма как да си по-десен или по-народен и християндемократичен.

В СДС много обичат да се връщат в миналото и да търсят личностни грешки. Което впрочем отдавна не интересува гражданството.

Всъщност финалът на "Къщата на духовете" не е особено жизнеутвърждаващ. Дали пък Сугарев няма да се окаже прав? Ако е прав, къде видя новата дясна партия-обединител?