Wow-wow-wow! Mеrry Christmas! Механични уроди все по-ламаринено джингълбелстват пред бинго-зали, фолк-клубове и магазини. Продавачки, депутатки и сервитьорки все по-ярко лъщят в премените на коледни кукли. Телевизии, радиа и пана все по-изкусително рекламират най-изгодни застраховки и почивки. Вестниците все по-натрапчиво повтарят миналогодишните радостни хороскопи и хватки за качествен секс. Народът все повече пазарува на европейски цени при кредит с балканска лихва. Шофьорите шумно псуват все по-големите задръствания. Деца невинни хвърлят все по-забранени пиратки от балконите. Фаустовците в Народното събрание все по-често спират часовника, угрижени за бюджета и изборите.
И всичко върви все по-добре в най-добрия от световете.
Изобщо обичайна празничност с трайни, чак прогресивни промени. Свидетелство за тях е, че Коледа все повече
се къпе в протестантско-католически кич,
пренебрегвайки констативната алинея 3 на фаталния член от конституцията: "Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание". Тоест самият живот налага конституцията да бъде пипната и тук. Но това следващата година, когато все повече ще се приближим към ЕС.
Иначе не само във верско отношение трайното се променя. И мирски е така. Ето, ликът на Христо Стоичков все по-субсидиарно подпира Бойко Борисов в изобразяването на грижлива мъжественост в празничната суета. Двамата пестеливо говорят - не само защото толкова могат, а защото така трябва. От тяхното сурово излъчване в рекламно-благотворителните акции струи надеждата, че има
необикновени хора, решаващи тегобите на обикновения човек.
Още с имената си те гарантират предопределението за спасение и борбеност - Христо с националния отбор, Бойко с националната полиция. Затова по празници необикновените се държат по семейному свойски с обикновените хора. Така по пирамидата от медийни представи отново се възкачват образците, които цяла година изобразяват успеха от задушевното единство на голямото семейство - нацията. Тя пак празнува "Българска Коледа" и помага на нуждаещите си. С GSM и SMS.
В пирамидата на образите е балсамиран здравият разум на всекидневния опит. Той не е национален, а строго индивидуален. В своята самотност опитът ни говори, че най-често задушевното единство задушава и унижава. Това обикновено се крие лесно чрез разстилането на илюзии за семейна близост с онези, които успяват на и зад гърба на нацията. Разбира се, благодарение на особени качества, които очевидно надвишават способностите на хора, загрижени всекидневно само за себе си и своите близки. Затова призивите "да бъдем добри", "да дарим бедните", "да нахраним гладните", "да приютим сираците", "да посетим старците"
досадно оформят празничната програма на публичните лица
и възпитателно изтичат в каналите на бозавия по празници информационен поток. В него плуват всички, чиято извънпразнична дейност сякаш укрепва все по-нарастващата нужда от благотворителност. Мъжете на годината, политиците на прехода, тежките бизнесмени на десетилетието, леките красавици на България, рекламните босове, звездите на спорта, фолка и медиите трогателно галят сирачета, танцуват с инвалиди, разсипват супа на треперещи баби и коментират с навлажнени очи злощастната съдба на вдовиците. Започнали своя пореден успешен сезон с "Приказка за стълбата" на Смирненски, те сякаш го завършват с "Коледна песен" на Дикенс.
Зловидците могат да си помислят, че се играе класически фарс: прави се всичко възможно да се увеличат страданията, та накрая да се прояви така добре продаваемата по празниците загриженост. Неин естествен фон са унижените и оскърбените, затворените и изоставените, но най-вече децата. Празничното вдетиняване чрез украсата и поведението подпомага опитите за вдетиняването на публиката. Освен че по Коледа то се засилва и сюжетно, у нас все едно е режисирано от Хачо Бояджиев: до болка познати лица играят източни царе, носещи дарове на Младенеца. В тази версия не Той, и не даровете са важни, а онези, които ги носят. Натрапвайки възможностите си да даряват, те всъщност унижават онези, които не могат да отговорят положително на простия въпрос "Мога ли с труда си да посрещна достойно празниците?". Защото мълчащите и гледащите често пъти нямат какво да дарят на децата си, камо ли да мислят за изоставените. Затова
в шумното даряване има грях, не смирение.
Изчезнал е усетът за вина. Както се знае, тя се изживява и изкупува с мълчание и в тишина.
Естествено, здравият разум не работи с такива изпедепцани категории като фарс и трагедия; той не търси аналогия с Рождественските събития. За него ставащото по празници е обикновено лицемерие, разбрано буквално - мерене на лица, а на новобългарски - рейтингуване на имиджи. Ала раздразни ли се от това, той вече е близо до чудото: да издърпа шнура зад електрическия Джингълбел, да загаси телевизора, да спре радиото, да остави вестника, да плесне ръката, хвърляща пиратка.
И ще е Рождество без влъхви в истинското семейство. И ще е тиха, необикновена Коледа.
|
|
|
24 Декември 2004
Денков ете това:
Друго обяснение за оплитането - позволил е на емоциите да замъглят разума му. Както и да е, струва си да се прочете.
Графе. 
, вече е преведена на български и е издадена в София. Прегръдки като профилактика?! У нас биха помислили, че се опитваш да ги изнасилиш или да им обереш джобовете.
Джингалбелствайте си напук на чл.3 , пък на всички православни българи - Честито Рождество !