Оргийните сцени в "Лед" на Владимир Сорокин напомнят натрапчиво за Ървин Уелш, което открехва серия от въпроси (изд. "Агата-А"). Сорокин е осъден на предпазливо внимание сред българската публика, за разлика от Уелш. За разлика от него той не пише идентификационна проза. В смисъл литература, която цели пряко самоидентифициране на читателя. Там са примерно този Уелш - за тийнейджъри от всички възрасти, Хелън Филдинг с Бриджит Джоунс - за работещи момичета на 30 и повече... Няма шест-пет в тази белетристика, тя те хваща от първата страница - щом си нейният човек и точка. Сорокин е друго.

"Лед" е българският дебют на ужасно нашумелия първо в Западна Европа и после в родината си нов руски автор, като не се броят преводите му в списание "Факел". Но този роман не е от тях. В него категорични блондини издирват категорични блондини, завързват ги и ги блъскат яко в гърдите с яки чукове от лед. След достатъчно удари повечето умират, но има и такива, на които сърцето проговаря. Тях спасяват, лекуват и приобщават към своето братство. Те са вече "събудени", посветени. Останалите са просто машини от месо. Тази операция е почната през Втората световна война от немци-арийци. Ледът от който е главата на чуковете е от Тунгуския метеорит, друг не става. Онзи е космически.

Какво ни казва Сорокин? Много неща, свързани двоично. Например, че всяка избрана част от човечеството е осъдена да се мотивира за своето насилие над останалите с възвишени идеи. И, от друга страна призваните да разговарят със сърцата си, да не са машини от месо, са осъдени да го извоюват непременно чрез насилие. От там нататък са възможни безброй символни прочити - защо точно ледът е инструментът, защо тунгуският, защо действията на "събудените" са възможни при Хитлер и при Сталин и пр. Какво става накрая? Тази практика буквално се комерсиализира - в постсъветска Русия. Идеята се продава като ширпотреба.

Сергията на Сорокин е рядко мрачна. Единствено литературата е в състояние да продаде такива неща, което гарантира сигурността, че е литература.