Когато става дума за дом за деца, повечето хора си представят слабички, нещастни сираци, които имат нужда да бъдат нахранени. Подобна картина буди състрадание и провокира желание да се помогне. Медийните кампании утвърждават тези виждания, като често волно или неволно стават посредници в успокояването на гузни съвести.

Над 10 000 живеят в т. нар. домове за деца. Около 3000 са настанени в 32 дома за медико-социални грижи. Близо 6000 са в 101 дома за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа. Около 1500 деца с увреждания обитават други 23 специализирани заведения.

Малчуганите от домовете все по-често стават жертва на общественото любопитство, което е непостоянно и често дава лъжливи обещания. А децата очакват. Лишените от родителска грижа обаче в повечето случаи не са сираци. И имат своите особености и лична история, своите психични липси. Посещенията напомнят за това очакване. Те виждат един Друг и го поставят на "празното място". В техните фантазии това може да бъде бъдещ родител или просто някой, който да се грижи за тях. А посетителите са мили - носят лакомства, докосват, прегръщат, целуват, дават своята



неизречена заявка

за повторна среща



Една от особеностите на децата, лишени от родителска грижа, е свързана с техния проблем по отношение на границите - те живеят в общи стаи, споделят общи шкафове, в повечето случаи нямат лични вещи, за тях е трудно да пазят собствените си и чужди граници - както по отношение на общуването, така и по отношение на тялото си. Така става ясно, че подобни посещения не водят до нищо позитивно. Те само затвърждават статуквото - "Да те докосват е нормално!". А и някак всички заговарят на "ти" с тях като близки, приятели или поне като добри познати. Тези деца сякаш са познати на всички. И на никого. Отношението към тях е топло и човешко, защото се смята, че това са деца в нужда, недохранени. Но дали това е така? Разбира се, средствата, които се отпускат на едно дете (5 лв. месечно джобни пари), не са достатъчни. Въпреки това тези деца не са недохранени - в повечето случаи те имат нужда от друго.

Вратите на институциите са широко отворени - в буквалния смисъл, като възможност всеки да влезе, да общува с децата, да разглежда и да дава "експертна оценка", да обучава. В тези домове няма социални работници, външна психотерапия и супервизия. Обучението на работещите е



частично и най-вече

по проекти



Един от позитивите на институциите за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа, е възможността за провеждане на стажове в тях - така те се "отварят" за външно наблюдение и в известен смисъл се осигурява прозрачност на работата в тях. Но тази практика е инертна - студентите наблюдават, "занимават се" с децата и семестърът свършва. А децата остават с мислите си за тях и със страданието от прекъснатата, но вече създадена привилегирована връзка.

Направено от нас изследване в трите дома за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа от 7 до 18 г., в София показва, че един от най-често срещаните мотиви за предпочитание от децата на дома пред собственото или приемно семейство е



голямата свобода

(почти безгранична!),



която им се дава, и липсата на правила. На децата най-много се харесва, че имат права. И си ги търсят, пренебрегвайки задълженията. Това се подкрепя и от "обществената добронамереност" към тях, която има негативен ефект поради криворазбраната представа за либерализма и която утвърждава тяхното консуматорско поведение. Вината сякаш се натрапва на възпитателите, на директора, които стават все по-зависими от отделите "Закрила на детето". В повечето случаи там работят педагози, които не са подготвени за това, което се иска от тях - да бъдат и социални работници, терапевти, надзиратели, да обучават, да обгрижват.

Другата страна на проблема е свързана с феминизацията на професията - в сферата работят преобладаващо жени. Така се затруднява както цялостният процес на възпитание, така и въвеждането на правилата.

Напоследък панацея за решаване на проблемите с децата в институции са приемните семейства. Въпреки рекламните кампании и държавни усилия обаче изградена система от приемни семейства все още няма. Ключовата дума и тук е професионализация. Като цяло сферата за грижа на деца не отговаря на редица условия за професионализъм, работата се свежда до "обработка по случай", като тези, които наистина искат да работят, оцеляват максимум две години и напускат системата, усетили своята безпомощност. Това се потвърждава и от друго направено от нас изследване в деветте отдела "Закрила на детето" в София, както и в още 10 града в страната - много голяма част от социалните работници се чувстват безпомощни в работата си, като същевременно обаче не участват в групи за личностно развитие, супервизия или продължаващо обучение, което би ги направило по-успешни.

Необходим е широк обществен дебат по темата, цялостно професионализиране на грижата за деца, реорганизация на институциите и въвеждане на алтернативни форми, доказали своята ефективност в цял свят - професионална приемна грижа, семейни домове и т. н. Необходимо е да престане криенето зад общата отговорност на комисии от по 3, 5, 15 души. Какво ли още ще трябва да се случи, за да поеме някой някога лична отговорност? Оповестените само няколко случая (а колко още са неизвестните?!) на диагностицирани нормални деца като умствено изостанали предизвикаха само за кратко обществен отклик. Докато пряко и непряко отговорните мъдро изчакват - според единственото добре работещо у нас правило "Всяко чудо - за три дни".

Кога ли най-сетне ще се заговори професионално за случващото се в институциите за работа с деца, за да се види, че положението е само привидно спокойно?



-----

* Моника Борисова е асистент в СУ "Св. Климент Охридски", психоаналитичен психотерапевт. Автор е на редица статии по проблемите на приемната грижа, социалната работа и особеностите на децата без родители.