|
Виж, такова животно като истинска трипартийна коалиция у нас досега, на практика, не е имало. На практика, казвам, защото формално правителствата на д-р Васил Радославов от края на Междусъюзническата до към края на Първата световна война са трипартийни - на Либералната, на Народно-либералната и на Младолибералната партия. Но Младолиберална партия няма. Има няколко жадни за власт политикани. Трипартийно беше и еднопартийното всъщност правителство на Жан Виденов. Но и в двата случая големи различия между програмите на участващите партии нямаше. Та затова казвам, че баш като сега забъркваната коалиция на три партии с трудно съвместими платформи, май не сме имали. Вярно е, че за определени рецепти и правила в политиката е трудно да говорим. При добро желание, потвърждения и изключения винаги могат да се намерят.
Като се огледаме, за най-успешни в додеветосептемврийската ни история, макар и с известни уговорки, могат да минат еднопартийните правителства. Те са и най-стабилни (траят средно по година и четири месеца) и са оставили най-дълбока диря в строителството на държавата ни.
Логично е - спечелили са доверието на избирателите и са поели властта в името на единна платформа. Водачите им, като правило, са фигури, отдавна наложили се в своите партии. Съпартийците мераклии за поста им могат и да ръмжат, и да недоволстват, и да разпространяват клюки и слухове, но все пак в повечето - макар и не във всички случаи - предпочитат да не клатят лодката на властта, защото има опасност те самите да изпаднат от нея. Такива са
правителствата на Либералната партия
в началото на 1880-те, на Стефан Стамболов, на д-р Константин Стоилов, на Александър Малинов, на Александър Стамболийски, на Андрей Ляпчев. Не че няма и неуспешни еднопартийни правителства, като на Жан Виденов, например, който не съумя да обуздае властогонските импулси на собствените си привърженици, та време не му остана за държавата.
Често в миналото стремежът да се добереш до властта, но понякога и изискванията на сериозна криза в страната, са налагали създаването на коалиционни правителства. Постиженията им не са от най-обнадеждаващите.
Във врата на еднопартийните дишат двупартийните правителства. Когато се обединяват две партии със сходна платформа резултатите понякога не са лоши - да вземем за пример правителствата на Демократическата и Прогресивно-либералната, или Народната и Прогресивно-либералната партии в началото на ХХ в.
Но дори и в тези кабинети - да не говорим за тези с четири, пет или шест политически партии - проблемите са доста по-сериозни.
Няма коалиционен кабинет с двама премиери
- просто няма как да стане. Та на водачите на партиите, които са влезли в коалицията, но не са се докопали до големия кокал, не им е особено приятно да свирят непривичната за тях втора цигулка и оспорват къде под сурдинка, къде гръмогласно авторитета на шефа на коалицията. Вярно, че в последната седмица у нас се прокрадна идеята за заемане на поста министър-председател на ротационен принцип от Сергей Станишев и Симеон Сакскобургготски, но това е безумен план, който ни обещава много смях през още повече сълзи.
При това България не е богата държава. Благинките на властта не че са малко, но не стигат да нахранят всички претенденти. С труд това става при еднопартийните правителства, та какво да говорим за коалициите. То затова споровете - да не споменаваме думата пазарлък - за разпределение и преразпределение на министерски, директорски, съветнически места, обсебват в немалка степен министър-председателя и сила не му остава да управлява държавата. Така стана с правителствата на Народния блок през 1931-1934 г., в които Ал. Малинов, а после и Ник. Мушанов размахваха бич като звероукротители, за да тичат
буйните им коалиционни партньори
по избраната вече пътечка. Накрая на избирателите им писна, та с равнодушие посрещнаха вестта за преврата на Деветнайсетомайците. И тук говорим за коалиция, спазарена преди изборите. Дваж по-трудно е положението в коалициите, които се формират след изборите. При това Доган весело подметна за още по-широка, сиреч още по-неустойчива коалиция.
Много горчивина обикновено натрупват коалиционните партньори в наложената им от обстоятелствата форма на управление, та после, когато слязат от властта, не пестят взаимни обвинения, които за години напред затварят вратата пред бъдещи споразумения.
С една дума, изпитни ни чакат. Руският баснописец Крилов твърде неласкаво оцени възможностите на орела, рака и щуката заедно да дърпат хомота. Ще съумеят ли нашите политици да разберат, че сега въпросът е не за властта като форма, а за властта като съдържание. Защото с неочаквания си вот избирателите им показаха ясно, ако не какво искат, то поне какво не искат.
+ 