Една дама продаваше пица на парче току на трамвайната линия между Попа и Перловската река. Пица не обичам и особено мразя да ми я поднасят на тротоара. Но познах продавачката. Беше размъкната и бавна, горещата пица бе дишала по лицето и по косите й, погледът й тежеше. Не бе ясно как бе стигнала дотук, но пък може би и така и трябваше. Беше същата жена. Като е казал "злобна памет", поетът е казал всичко...

Бях се случил (веднъж и отдавна) на светско събитие: общество с европейска ориентация представяше книга от западен дипломат. Сякаш всички се бяха наговорили да се поздравяват до грохване: дипломати, политици, началства, новобогаташи, както и задължителният процент случайно попаднали госпожи и господа. Една такава госпожа от процента ме съзря, кимна ми да приближа и сухо ми нареди да й донеса стол - местата не стигаха.



Обичам да ме вземат за някой друг



и ако госпожата бе сметнала, че съм от персонала, трябваше да се възползвам от случая. Отидох в съседната зала, избрах най-очукания стол и го понесох. Насладих се на изумени физиономии - събраните там цял живот бяха отбранявали столове, но никога не бяха ги пренасяли. Уви цялото преживяване трая две-три минути. В мое отсъствие дамата си бе намерила място, бе се разположила, дори бе кръстосала крак върху крак. Огромно кокалче на стъпалото й напираше да скъса обувката отвътре. Седнах на стола и хич дори не се разстроих. Нали на паметта това й е работата, веднага ми предложи обяснение: май ме бяха взели за Толстой...

Става дума за онзи епизод от живота на графа, когато той се мотаел на някаква гара, някъде из неговата си Тулска губерния, хортувал си с мужиците - самият той като мужик с разбърканата брада и с избелялата рубашка, препасана с връв. Така си релаксирал, пък се и спасявал от домочадието и от собствените си графски грижи. Спрял влакът, слязла засукана пътничка, огледала се, па повикала Толстоя с пръст и му посочила багажа си.



Лев Николаевич кимнал,

награбил чемоданите



и поел към изхода на гарата, дето пътничката я чакал изпратеният за нея тарантас. Натоварил нещата, дамата му пъхнала гривеник и чак тогава забелязала, че ужасените й посрещачи правят знаци и кършат ръце. Когато й обяснили, че този мужик е, първо, Толстой и, второ, граф (или обратното), тя силно се разстроила, настигнала го и бурно се заизвинявала, като най-вече го молела да й върне гривеника, с който така го обидила. Писателят само се подсмивал и твърдо отказал да се лиши от платата, като възразил, че си я отработил. Толстой си е следвал своята линия, имал си е нещо наум и докрая не се отказал от гарите - щом на гара и умрял. А покрай него тази злополучна дворянка бе влязла в сума поучителни четива и христоматии, та чак се бе и преродила във въпросната европееща се софиянка - преди време отъркана о халайфа, а сега продавачка на пица.

Е, не беше аристократка наистина, но нали и аз не съм Лев Николаевич!



И тъкмо щях да кажа, че има правда,



когато се сетих, че няма. И дори с носенето на куфари нещата стояха иначе. Злобната памет ме върна към историята на живописеца Ал. В., която може вече и да съм споменавал.

Как художникът и неговият приятел се возели в тролея и си говорели за свободата в изкуството. Как си давали дума всичко да понесат, но да не приспособяват творчеството си към вкусовете на днешните парвенюта, да не унижават четката си и да се възвисят чрез жертвите си за художеството. Накрая Сашо казал това, което цял живот е казвал и което всички знаехме, че накрая ще каже: "Ако трябва, куфари ще носим на гарата, но с изкуството си компромиси няма да правим." Заявил го е, изглежда, твърде високо, защото на Паметника "Левски" след тях слезли двама юначаги, хванали В. за рамото и попитали като как така възнамерява да си изкарва хляба с носене на куфари: на коя точно гара смята да го практикува и - най-вече - с коя ръка, с тая ли? С тая, честно отговорил В. и тогава по-мургавият непознат просто я извил така, че тя изпращяла, а другият извадил изпод палтото си гумена палка и го шибнал още няколко пъти по костта, да я дотроши.



И докато го осакатявали,



през зъби му обяснили, че за гарата се иска раз-ре-ше-ние, че за това разрешение се плаща и че никой не може да влезе в тоя бизнес по свое усмотрение и безплатно. Подир тази история Сашо доста време носи гипса - след определена възраст костите зарастват бавно. Носеше го унило и избягваше да отговаря на въпроси. Мургавият гаров синдикат бе казал последна дума по въпроса за свободата на изкуството.

Реших, че трябва да съм доволен от тъпото си приключение със стола. Вярно, не ми дадоха гривеник, но и гипсът ми се размина. С куфарите нещата далеч не са тъй безопасни...

А и най-после прозрях, че само там, където има свобода в пренасянето на куфари, там ще има и свобода за изкуството.

Другото е просто пропаганда...