Това е една от обичайните формули, с които завършват писмата на министрите, отправени към Фердинанд и Борис III. Е, би трябвало на първо място да са слуги на народа, а не на величеството, но кой ти гледа.
Та като следях достойното за перото на Бомарше представление от миналата седмица, все ми се струваше, че нашите водители, извили дъговидно гръб и наострили уши в очакването да чуят откровението на вожда, безгласно нашепват само с устни тези думички. Догнуся ме. Дожаля ми. Не за тях. За нас ми дожаля.
Министър-председателят ни не само се вписва, но и дава нови измерения на
стара традиция на Балканите - вождизмът.
В края на по-миналото столетие във всички балкански страни партиите са свързани не толкова с определена програма. Отличават се по вождовете. В съзнанието на сърбина еманацията на радикалите е Пашич. С бяла благообразна брада, с тих говор, с маниера си да не оставя нищо написано на ръка - зер, не знаеш кой ще го чете, със склонността си да слуша, но да не чува, а сам да взема решения, той е въплъщение на идеята за тираничния, но добронамерен баща на семейство. В Румъния - в продължение на три четвърти век има знак на равенство между либералите и фамилията Братиану. В Гърция либералната и консервативната партия са наричани трикуписти и делиянисти. По-късно на сцената възлизат венизелистите. В Турция цял исторически период е наречен кемалистки. В Албания зогисти са привържениците на Ахмед Зогу, лесно извървял (е, ботушите му шляпат в локви кръв) пътя от племенен вожд до министър-председател, а после до крал.
Не падаме по-долу. Мощната следосвобожденска либерална партия се разцепи. Дългите имена на претендентите за наследството - народно-прогресивна, народно-либерална, радикал-демократическа - не всеки избирател помнеше. Знаеше, че едните са цанковисти, другите са каравелисти, третите са стамболовисти. Свой принос дадоха и земеделците - те пък се цепнаха на драгиевисти, томовисти и т.н.
По-лесно е да приемеш вожда, отколкото да разбереш често
неясните разлики в политическите платформи.
Всички се кълнат в името на съплеменниците, обещават им сияйно бъдеще и то без много много да наблягат върху неприятната подробност, че за него ще трябва яко да се потрудят.
Вождизмът е свидетелство на обзета от вътрешни съмнения демократическа структура. Отминалата седмица даде предоволно свидетелства, че министър-председателят ни се е вписал идеално в тази традиция.
Столетие вече политолози чупят копия в стремежа си да разберат защо хора интелигентни, добре образовани, с положение в обществото се държат в демократична система като приближени на вожд на първобитно племе. Защо дирят страстно авторитет, на който да се облегнат? Защо следят зорко погледа му и слухтят за всяка промяна в настроението му? Защо съчетават презрението си към мнението на съплеменниците с раболепието пред вожда?
Решението на министър-председателя било лично. Интересно как се повтаря историята. За Фердинанд
министрите не бяха повече от слуги на неговата воля
През 1899 г. при поредната политическа криза поиска да наложи на бъдещия министър-председател трима от бъдещите министри. Снизходително му разреши да си избере четирима. И това ако не е демокрация. Когато не бе доволен, не се свенеше да напсува нарочените за смяна. "Какво прави тук този каналия" - възкликна на един от приемите, като видя тръпнещия във верноподаническо подобострастие министър. Борис III назначи за министър-председатели никому неизвестните до момента Андрей Тошев и Богдан Филов. Важното бе, че слушкаха. Никой от съвременниците не упрекна и за момент нито бащата, нито сина в прекомерно развито чувство на благодарност. И двамата мачкаха тези около себе си. Само в дневника си Васил Радославов отпусна вопъла на изтерзаната си душа - царят не го зачитал! Пардон! И в дневника не посмя да го остави. При преписването изпусна пасажа. Никакви илюзии за качествата на Борис не хранеше един от основните му съветници Лулчев. Едно бе общото за бащата и сина - контрол над околните, подчинение на амбициите си.
Единият го правеше със сила - другият с лукавство.
Към демократичната система и двамата изпитваха презрение - трябваше да живеят с нея, но това не бе причина да я обичат - единият го криеше по-зле, другият играеше майсторски. Зад демократичната физиономия на "Филип-равенството" във Франция, обезсмъртен от Оноре Домие, винаги прозираше ухилената гримаса на "Краля-круша", готов да изпапка труда на поданиците си.
Какво да кажем, освен да повторим думите на Бай Ганя: "На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари".
|
|