|
единственият начин за
подобряване на
финансовите възможности
на ВУЗ-овете заради недостатъчното държавно субсидиране за образование (малко над 4% от брутния вътрешен продукт общо за висше и средно образование). И това е първото и единствено "за" въвеждане на платено образование. Оттук нататък следват само много "против".
Горчивият опит от споменатия по-горе период на смесен модел на висше образование, между другото повлиян до голяма степен от този във Виетнам (?! - за справка: Закон за висше образование на тази държава) показва, че голяма част от тези допълнителни студентски пари отиват не по целесъобразност. Те са предназначени предимно за допълнителни хонорари на преподавателите, но не и за тяхната квалификация, за повишаване качеството на учебните програми и подобряване на материалната база на университетите (компютри, библиотеки, лаборатории и т.н.). Още повече, че повишаването на приходите на преподавателите
не ги спира да преподават
в няколко университета -
явление, известно от близкото минало като "преподаватели- проповедници" или "пътешественици", което значително снижава качеството на преподаване. Разбира се, целесъобразността на разходване на средствата и качеството на преподаване биха могли да се контролират от вътрешни системи за поддържане и контрол на качеството, каквито обаче в повечето държавни университети дори не са започнали да функционират, въпреки че поправките в закона в последните години ги задължиха да го направят.
Въвеждането на платеното обучение за бакалавърските програми (за магистърските то си съществува и в момента) ще увеличи достъпа до университетите на много повече кандидати да получат лелеяната диплома, като по-голямата част от тях не притежават необходимите качества за това. Ясно е, че нивото на входа на университетите, както и това в процеса на обучение, ще бъде значително занижено, защото критериите за оценяване за тази категория студенти ще бъдат различни. Първо, защото ВУЗ-овете ще имат желание да ги задържат на всяка цена, и второ, защото мотивацията на тези студенти ще бъде съвсем различна от тази на студентите от т.нар. държавна поръчка. А и пазарът на труда отново няма да е готов да поеме "професионалистите", бълвани от специалности като право например, тъй като все още не съществува необходимата обратна връзка между ръководствата на висшите училища и работодателите. Още повече, че ръководствата на висшите училища изобщо не се интересуват от пазарните нужди на страната.
Съществува и друга опасност, позната от близкото минало - повторното възникване на прословутата диверсификация на специалности с оглед по-голямото търсене, породено от лесния достъп до ВУЗ. Това ще предизвика отново
излишно многообразие
от специалности,
голяма част от които неминуемо ще бъдат никому ненужни. А при съществуващите неясноти около критериите и бавните темпове на акредитация (която вече се прави по професионални направления, а не по специалности), перспективата да се задържат такива програми е голяма.
Всички тези минуси на въвеждането на платеното образование в държавните университети водят и до голямото "против", а то е предизвикано от цялостното понижаване на качеството на висшето образование у нас.
Каква е ролята на държавата в поддържането на предложението за повторно въвеждане на един обречен модел? От една страна, допускайки повторно въвеждане на платено образование в държавните университети, държавата осигурява временна заетост на повече млади хора и така се забавя ръстът на безработицата - стар трик от времето на наченките на демокрацията у нас. От друга страна, по този начин университетите сами си осигуряват финансови глътки и държавата не е длъжна да ги мисли, поне не и в степента, в която те се нуждаят.
Но не си ли противоречи държава, която иска да има европейски тип висше образование, а не знае, че в страните от ЕС университетите са само два чисти вида - частни, в които студентите изцяло плащат следването си и държавата не влага никакви средства, и държавни, в които издръжката на студентите се осъществява от държавната субсидия и невисоки такси. Един прост модел без въпросителни.
