Имаше един поет с лош късмет. Впрочем, поетът още го има, човекът си замина. Пишеше и превеждаше стихове в своята провинция, усмихваше се през очилата, дружелюбно примижаваше срещу живота. Критиците умираха да се упражняват с него. Ту нещо не му харесваха, ту го съветваха да пише по-малко, ту по-малко да чете. Причината беше съвсем банална: просто бяха установили, че писането срещу този поет не е свързано с неприятности. Той не беше в културната номенклатура, пък и приемаше нападенията спокойно, не намразваше и не отмъщаваше. Само веднъж го видях потиснат от статията на поредния аджамия. "Все на мойта глава се учат да бръснат - рече. - Пък още не могат да държат бръснача и това ме изнервя..."

Не съм сигурен, че разбрах алегорията тогава. Разгадах я сега, когато животът ловко ни метна пешкир на шията и гледаме изтръпнали в огледалото как зад гърба ни непредвидимо се сменят чираците. Предават си такъмите и подхващат занаята. На нашите български глави се учат да бръснат всички съвременни управници - повечето от тях за първи път вземат в ръка бръснач. Веднага се вижда, че никой не е практикувал при майстор. Професията не им приляга, през цялото време мислят единствено за бакшиша. Но като на всеки бръснар устата им не спира и в това милите наистина успяват и преуспяват. Което щеше да е бял кахър, ако ръцете им не трепереха и не изнервяха народа. И народът пребивава в непрекъснат стрес от страх, че ще го порежат. И от това, че



непрекъснато го порязват



Нищо лично, естествено, просто ръцете им треперят. От алчност. От нетърпение. От сладострастие. От разсеяност. От преданост. От престараване. От преиграване. От страх, че може да осъмнат в опозиция. Само Фигаро на сцената бръсне и пее. И ръката му не трепва. Но Фигаро е в операта. И то в съвсем друга опера...

Инак още Апостола (в премеждие!) е казал как трябва да се държи бръсначът."Момче - наставлява той, - дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш!" Днес обаче никой не го слуша. Както за бръснача, тъй и за всичко останало.

А при този тремор на властта порязванията станаха всекидневие. Така навремето ни порязаха със земята, с водата. С образованието. С данъците. С пенсиите. С топлофикацията. Или порязването със здравната каса: едно трепване на ръката (с бръснача в нея) отвя повече българи, отколкото бомбардировките в "символичната" война срещу Англия и САЩ. Защо са ти летящи крепости, щом бръснач държиш в ръката! И това порязване - дълбоко. Белегът ще остане, докато има тяло и лице.

Гледа се българинът в огледалото и се пита със законен въпрос: за какво им е да се учат да бръснат, като в действителност за нищо не ни бръснат? И дали причината не е в нас, дето тъй чинно им кротуваме на стола? И дето въобще им стъпваме в дюкяна?

Задават се избори и



нови кандидати се трупат на входа,



редят се на опашка за бръснача. Ръце протягат и потриват, чакат го да се оваканти, накрая все някой ще го докопа. (Иначе, при това епизодично практикуване на занаята кой от тях бръснач ще си купи и поддържа?) Откакто светът го втресе от СПИН пандемията бръсненето и без това го забраниха в бръснарниците и май само в политическата такава тази услуга остана и се предлага. Затова и повечето там са начинаещи. Затова и бръсначът е ръждив и нащърбен, затова бузата ни е окълцана и с лепенки покрита.



Защото е буза учебна и покорна



Защото ние сме си редактирали правилото за бузите така: като ти обръснат едната буза, ти им дай и другата. И още: като ти я обръснат едните, поднеси я и на следващите. Ей такова правило сме си приспособили, неизвестно защо...

Но броенето на белезите е празна работа. При този наследствен паркинсон на политическата класа белезите чет нямат. Няма вече и място за нови. Та май истина ще излезе, че народът понякога си помечтава за твърда ръка. Но само когато е вече насапунисан...

Приятелят ми Милко Арабов, с когото често разисквахме тази тема, кроеше и чат-пат споделяше всевъзможни проекти за избавление. Имаше причина да го прави, защото ако белезите, оставени в живота му от бръсначи в нервна управленска десница, можеха да се съберат на лицето му, той щеше да напомня ветеран от Чуждестранния легион. Спомням си го как прелиства вестника на спирката и съска безпомощно: "Пак са ни порязали тарикатите..." Докато накрая го осени най-простото решение: що ли не вземе да си пусне брада и да се отърве!

И наистина си пусна брада.

В Торонто...