|
Ст.н.с. Любомир Иванов е ръководител на секция "Логика" в Института по математика и информатика към БАН. През 1987 г. получава наградата "Никола Обрешков" - най-високото българско отличие за постижения в математиката. Депутат в VII ВНС от СДС. На 22 декември 1990 по негово предложение ВНС реши България да стане член на ЕС. От 2001-а е председател на Атлантическия Клуб. Женен, с две дъщери.
------
1. Алхимиците на махалата
Като ученик бях запален по химията. Живеех близо до Химическия факултет. Край него имаше разкошни бунища, на които изхвърляха всякакви неща. Така децата от махалата успяхме да се снабдим с епруветки и колби. На бунищата изхвърляха и всякакви химикали. Намирахме си бурканчета с какво ли не - натрий, живак, сярна киселина. Събирахме ги и някои от нас си направиха доста богати лаборатории. Моята беше на тавана. Много четяхме. Даже си намерихме учебник за химическия факултет. А с преподавателите от факултета си говорехме от прозореца и все ги питахме за разни неща. Като запалени химици правехме разни опити. Някои от тях не много безобидни. Веднъж сложих карбид в туршията на съседите и тя гръмна. Още ми напомнят за това.
Спомням си, че веднъж сипахме избухлива смес на стола на учителя по химия. Като седна, столът му изтрещя и той много се стресна. Друг път пък един съученик ме помоли нещо да му дам, за да каже, че му е зле и да избяга от училище. Помня, че му дадох малко калиев бихромат. Тогава всички много се уплашиха, но на него нищо му нямаше.
2. Битката за Витоша
Някъде към 1985-86 г. се лансираха две кандидатури на България за домакинство на зимна олимпиада.
В началото на тази история е голямата ми дъщеря Борислава. През 1986-а беше на 11 г. Водех я на Витоша и не само я научих да кара ски, но и стана инструктор. Един ден тя ми показа рекламна схема на Витоша с панорамна снимка. Там бяха показани всички писти с дължина десетки километри, които би трябвало да се направят за олимпиадата. Каза ми: "Тате, пистите минават през резервата "Бистришко бранище". Този резерват е под закрилата на ЮНЕСКО. Побеснях и започнах да организирам кампания срещу кандидатурата. Първият проблем беше, че не знаех точно къде минават границите на резервата. Михаил Михайлов от Министерство на екологията тайно ми даде схема на резервата. Успях да събера аргументи и срещу "най-силния" аргумент на Иван Славков - че олимпиадата ще донесе пари. Тогава сметките бяха, че домакинството струва от порядъка на $1 млрд. Половината от тях се осигуряваха от телевизионните права на американски компании, а другата половина - от правителството. А България просто ги нямаше тези пари.
Но същинският проблем беше унищожаването на Витоша. Разпратих стотици писма. Писах на всички членове на МОК. Публикувах писмо в "Таймс" против кандидатурата. Писах и на екологични организации в чужбина. Някои се отзоваха. Странното е, че "Грийнпийс" не се ангажира. Отговориха ми, че не се месят във вътрешните работи на държавите. В самата България писах до всички институции и единствено Държавна сигурност реагира, като ме извикаха на "разговор".
Подготвих открито писмо и предложих на известни българи да го подкрепят. Оттогава се познавам с хора като Блага Димитрова, Желю Желев, Искра Панова, Петър Берон, Стефан Продев, Таня Масалитинова, Чавдар Кюранов... Едни от най-дейните ми съратници в кампанията бяха Соломон Паси и Жеко Спиридонов. А Блага Димитрова, вместо да подпише писмото, написа и ми даде специално стихотворение "Прослава с лава", което започва така:
"Витоша - теменужният Сфинкс,
мистериозно вторачен в София.
Хилядолетник угаснал вулкан
взрив от ярост набира в недрата си.
Олимпийските шеф-първенци
готвят сеч и опустошение,
сякаш Витоша им е бащиния..."
И т. н.
3. Слънчевата нощ
През 1985 г. бях на 6-месечна специализация в Института по математика в Осло. Норвегия беше нов опит за мен в една много различна среда и култура.
Спомням си, че зимата беше много сурова. Пролетта обаче се оказа необичайно слънчева и през май ходех на плаж недалеч от пристанището на Осло. Веднъж ме поканиха да изнеса лекция в университета в Тромсьо, столицата на Северна Норвегия. Този град е далеч зад полярния кръг и така се случи, че бях там на 22 юни - най-дългия ден в годината. Градът е разположен на остров между фиордите, дълъг около 5 км. Знаех, че зад полярния кръг слънцето лятно време не залязва. През цялата нощ обикалях острова и гледах слънцето. Когато се оказа най на север, то пак беше на три диаметъра над хоризонта и започна отново да се издига. Така че през цялата нощ беше слънчево. Тогава особено ясно почувствах каква огромна разлика има между това, просто да знаеш нещо, и това - да си го преживял.
4. Инат по никое време
В Антарктида съм бил 4 пъти. Третия път преди две години взех и малката си дъщеря Нуша. Тогава беше на 16. В интерес на истината Нуша мислеше, че отиваме на Фолкландските острови, където бях поканен да изнеса публична лекция, и едва в последния момент разбра, че пътят ни за там минава през Антарктида. На Фолкландите дъщеря ми много бързо откри че, въпреки 13 хил. км разстояние от България, местните тинейджъри по нищо не се различават от нейните съученици.
Когато тръгвахме за Антарктида Нуша ми беше обидена, че късно съм й казал. Май имаше и някаква романтична история. Толкова сърдита беше, че отказа да слезе от кораба и да разгледа нос Хана, който е на около 10 км от българската база на о. Ливингстън. А това е много живописно място с пъстър пейзаж, какъвто рядко се среща на Антарктида. На Хана Пойнт има антарктическа трева и изобилие от пингвини и тюлени.
От инат Нуша пропусна още една незабравима разходка - на съседния о. Дисепшън, кратер на действащ вулкан, последно изригнал през 1970 г. На едно място пръстенът е прекъснат и там се влиза в залива. На острова е имало британска база, разрушена от изригването и изоставена. Брегът е осеян с китови кости, има стари дървени лодки на норвежки китоловци и дори изоставен самолет. Ако изкопаете яма на самия бряг, може да се изкъпете в горещата вулканска вода.
Истината е, че Нуша силно се привърза към Антарктида. Тя се сприятели с жените на българската база и с английската писателка, отседнала на базата. На връщане донесохме антарктическа трева, която вече две години отглеждаме в апартамента си. На ледения континент тя е много ниска - 4-5 сантиметра, а в София избуя и прави класове. Семената събираме грижливо, като подаряваме от тях и на приятели да си засеят.
5. Брюксел - столица на България
Великото народно събрание беше родно място на всякакви идеи, понякога причудливи. Там решително не беше скучно. Колоритни хора имаше във всички парламентарни групи, между тях няма да забравя депутатът от БСП проф. Зънзов. По един или друг повод, а най-често без повод, той систематично лансираше идеята столица на България да стане някой друг град. Веднъж предлагаше Пловдив, друг път Стара Загора... Но който и град да предлагаше за столица, аргументите му бяха едни и същи, че сега целия политически живот е съсредоточен в София. Неговата идея не срещаше сериозно внимание сред депутатите. Един ден в бюфета на Народното събрание се оказахме на една маса и аз го заговорих.
- Г-н Зънзов, явно който и български град да предложите за столица на България, в този парламент едва ли ще се приеме. Защо не помислим за кандидатурата на Брюксел?
- Г-н Иванов, вие се шегувате.
- Защо не? - заувещавах го аз. - Има много силни аргументи в подкрепа на такъв избор. Така или иначе един ден България ще се окаже в Европейския съюз и тогава нашите депутати прекалено често ще пътуват до Брюксел. Мисля че повечето от тях не биха имали нищо против там да си карат депутатството; хем работата ще спори, хем те ще са доволни, хем и народът ще е доволен че са по-далече.
Зънзов се позамисли и рече:
- Ако го предложите, ще ви подкрепя...
-------
Страницата подготви:
Наделина Анева
|
|