|
13 години той е бил в готовност за това. Но най-големите кошмари от атомната гъба и до днес преживява около рождения си ден - 7 август. На 6 август 1945 г. е хвърлена бомбата над Хирошима, а на 9-и - над Нагасаки.
"Винаги съм си мислел, че аз можех да направя същото нещо на друго място - да отнема стотици хиляди животи", казва пенсионираният полковник. И свежда очи, за да избяга от образа на ядрената гъба. После бърза да добави, че това е бил неговият дълг към България. Да опази страната, в която растат трите му деца.
------
По ирония на съдбата "атомният пилот" Цоко Цоков едва сега се замисля по човешки за живота и смъртта. И за мига. Не дай си, Боже! "По-рано знаехме, че трябва с цената на стотици хиляди жертви да защитим България", казва той.
Днес Цоков е недоволен от тавана на пенсиите и в писмото си до всички политици и отговорни инстанции се мотивира със смъртта на близки хора.
"От моя випуск четирима загинаха и четирима умряха от рак. От 40 човека това прави 20%", пише о. з. полковникът.
Той разкрива познати, но като че ли неудобни истини за живота на пилотите.
"Живеехме в авиоградчето на полето между летището и близкото село. Съпругите ни не работеха, защото нямаше къде. Нямахме редовно вода и ток. Децата ни в студ и дъжд ходеха по 3-4 километра на училище в Безмер, Узунджово или Равнец. Не можехме да отидем на кино в града, защото поддържахме 20 и 40-минутна готовност до излитането. И срещу това
имахме една голяма привилегия - да умираме",
пише още Цоков. Но напразно.
Като ученик в с. Румянцево и в Червен бряг Цоко Цоков едва ли си е давал сметка, че животът му ще мине така. Той първо видял романтичната страна на професията. Майка му категорично била против, но после склонила. Баща му постъпил по мъжки - казал му той да избере пътя в живота си и да поеме изцяло отговорността за това.
През 1968-а Цоков завършва училището в Долна Митрополия и заминава за Узунджово. "3-4 месеца не бях се обаждал на нашите, защото поддържахме бойна готовност и ми се видя много тежко", спомня си той. Един ден баща му се появил на портала. "Когато отидох и започнах да разказвам колко е трудно, той хладно ми каза: "Не ми се оплаквай, за това сме се разбрали още през 1964-а." После му връчил един буквар със заръката да научи азбуката и да напише писмо на майка си. И си тръгнал.
След 4 г. служба в Узунджово Цоков учи 3 години във Военната академия "Г. С. Раковски". Там за първи път чете "Малкият принц" на Екзюпери. След това заминава за Чешнегирово. Изпратен е в изтребително-бомбардировъчен полк във връзка с превъоръжаването на армията ни с МиГ-27 - експортния вариант, известен у нас като МиГ-23БН.
Година по-късно заедно с още 9-има колеги и двама инспектори заминават на обучение в Съветския съюз - в Лугавая, на източния край на Казахстан, до планината Тян Шан. Целта на обучението е пилотирането на новите МиГ-ове.
В края на 1976 г. пристигат първите МиГ-23БН, пригодени на тях да се подкачат атомни бомби. На практика през 1981 г. България вече е имала 36 такива самолета. Но нито веднъж на тях
не са прикачвани атомни бомби
Просто защото в България никога не е имало ядрени боеприпаси. Планът е бил при нужда те да се доставят от бившия Съветски съюз за броени часове.
От 1976 до 1980 г. Цоков последователно е командир на ексадрила, началник на курса по приучване на другите летци от полка да пилотират този самолет, става зам.-командир на полка по летателната част.
В обучението си пилотите на МиГ-23БН летят на 50 метра над земята и 30 метра над морето - нещо, което изисква невероятен професионализъм. Френски пилоти, които обикновено тренират на височина 150 метра, преди да поразят целта си, били изумени от ниската височина, която поддържат българските им колеги. Цоков е виртуоз на бомбите и може би затова е избран да бъде един от четиримата майори, изпратени в СССР да "пипнат" и атомна бомба.
Годината е 1980. Студената война е в разгара си и двата световни лагера - НАТО и Варшавският договор - се готвят за ядрена война. Четирима българи - Цоко Цоков, Пеню Шишков, Иван Иванов и Йордан Йорданов - пристигат в град Вознесенск, Украйна. В продължение на месец изучават на теория атомната бомба. МиГ-23БН може да носи атомната бомба RN-28 и неутронната RN-28N. За разлика от конвенционалното оръжие, при което задачата се поставя общо на подразделението, тук всеки пилот получава персонално своята цел. Негова е задачата лично да програмира координатите на целите и вида на ядрения взрив.
Четиримата са в зоната за разположение на самолетите. "Бяхме в укритието и
изведнъж сирените започнаха силно да вият",
спомня си о. з. полк. Цоков. В този момент всички врати се затворили и всеки се прибрал в укритието си. Само един камион, който доставя изделието, бавно пресякъл зоната и стигнал до българския самолет. Всичко било истинско.
"Тогава разбрахме, че сме на друго ниво в представите си за ядреното оръжие", признава развълнуван боецът.
Тайната за "атомните майори" вече е пенсионирана и затова излиза наяве днес.
Цоко Цоков е пенсионер от 1997 година. Той и полк. Пеню Шишков се пенсионират последни от четиримата специално обучени в СССР пилоти. Всеки от тях е имал тетрадка с указания за използването на атомната програма.
"Когато другите двама колеги напуснаха, те предадоха тетрадките си на нас. През 1997 г. ги изгорихме", спомня си Цоков. Това става в присъствието на комисия. "Още докато гледах как горят тетрадките, някак си ми олекна. Казах си "Свърши се!", разкрива о. з. полковникът.
Днес обаче той има вид на войник, загубил сражението. Освен че са си отишли завинаги 20% от колегите от випуска му, без да могат да се порадват на живота, двама от четворката са останали и с по-ниски пенсии.
Единият от тях - подполковник Йордан Йорданов, е принуден да продава железарии на пазара в Димитровград и в София, близо до моста "Чавдар", за да се справя. Пенсията му е около 300 лева, защото се оттеглил по-рано, по болест. "Обикновено такива като нас не могат да си намерят работа като пазач, защото никой не иска да ни наеме с тази висока квалификация", обяснява Цоков. Все пак другият му колега - подп. Иван Иванов, е успял да се вреди като пазач в "Евроком"-Пловдив. Четвъртият - полк. Пеню Шишков, не прави нищо.
Макар че Цоков и Шишков вземат максималната пенсия от 420 лева, всичките четирима се чувстват предадени от политиците. "За нас има таван на пенсиите, а за тях има изключения", казва с огорчение о. з. полк. Цоков, който в момента е зам.-управител по административно-стопанската част в болничния комплекс "Ескулап" в Пазарджик. В продължение на 29 г. той е живял между облаците, при положение че средният летателен живот на българския летец е едва 11 години и 4 месеца. Има 2800 часа летателни часа на свръхзвукови самолети. Дал е стотици бойни дежурства за охрана на въздушните граници на родината. Стига до шесто място в йерархията на бойната авиация.
Когато се пенсионирал, усещането, че е
поразен от гъбата на ненужността,
било жестоко. Цоков се съгласява да помага при строежа на параклис на мястото на разрушения манастир "Св. Пантелеймон" в Родопите, близо до с. Павелско, където е вилата му. В Павелско е имало 307 подземни работници в оловно-цинковите мини "Персенк" и "Лъки", но над 240 от тях вече са починали от силикоза. "И те не можаха да се порадват на достойни пенсии", набляга Цоков. Според него пари в държавата има, но няма морал.
"Защо след като се повишават пенсиите на редица категории - репресирани, спортисти, - срещу което ние нямаме нищо против, - нито една от институциите не ни дава отговор защо в България миньорите, летците, подводничарите и металурзите имат таван на пенсиите", пита о. з. полковникът. "Американският президент Труман, който заповяда бомбардирането на Хирошима и Нагасаки, доживя до дълбока старост и в добро здраве, а майор Итърли - пилотът, насочвал бомбардировачите към целта - полудя", допълва той.
|
|
|
