Бедата започва не, както натрапливо се опитват да ни внушат родните националисти, с Европа - бедата започва с нашето понятие за Европа. Докато патриотарите ни неуморно предупреждават, че ако се приобщим към света, ние ще се стопим, ще се разтворим, ще изчезнем безследно в него, милионите техни противници на родна земя наивно вярват, че докато днес сме по балкански недохранени и недооблечени, утре по европейски ще се къпем в разкош. В тези си крилати очаквания нашего брата не иска и да чуе простичката истина, че като днес и утре ние ще консумираме само онова, което произведем. Не ще и дума, че като европейци ще получим достъп до труднодостъпните световни пазари, от които десетилетия наред ни делеше непроницаемата желязна завеса. Това е несъмнено преимущество. Ако искаме да се възползваме обаче от него, трябва да населим тези пазари със собствени стоки - няма кой да го стори вместо нас. Ако ние не произведем продуктите, не разработим технологиите, не създадем културата, която да е конкурентоспособна, която отговаря на изискванията и задоволява високите претенции на разглезените от изобилието западни консуматори, европейското благоденствие и в бъдеще ще си остане все така недостъпно за нас - независимо от всички неуморно отваряни и затваряни от политиците и държавниците ни преговорни глави, независимо от всички подписани на правителствено равнище споразумения. Ведомственото ни приобщаване към Европа е само фасадата - съдържанието сме ние, хората.

След горчивия си опит да облагороди народа си, да повиши неговото духовно и социално благосъстояние Конфуций стигна до извода, че ако подариш на един сиромах две риби, ти ще го нахраниш за един ден. Ако обаче го научиш как се лови риба, ще го спасиш от глад за цял живот. Това, тъкмо това и само това ще направи и Европа с нашите народи - ще ни покаже как се лови риба. Всичко останало си е наше дело. Станем ли добри риболовци в световния океан, ще спечелим не само за себе си, а и за потомците. Окажем ли се невъзприемчиви ученици, ще продължим да тънем поколения наред в днешната си духовна и материална нищета. Никой няма да ни позволи да паразитираме върху него - тази цивилизация е прекалено рационална и прагматична, за да тръгне да ни осиновява и изхранва ей така - защото сме добри християни и съконтиненталци. Така че приобщаването ни към Европа е не само благодат - то е и предизвикателство, заредено с много опасни рискове. Ако векове наред нашего брата е поминувал някак си, съизмервайки се само със съседите от балканските дебри, от днес нататък ще трябва да се съизмерва с най-проспериращите общества. Наградите в това нелеко състезание са далеч по-съблазнителни, но и пораженията в него са много по-болезнени. Загубим ли турнира, поддадем ли се отново на ориенталската си леност, опитаме ли се пак по стар тоталитарен навик да погледнем на държавата като на доживотна кърмачка, чака ни, неминуемо ни чака изгнание от цивилизацията. Казано с други думи, можем да се насладим на европейското благосъстояние само ако вземем участие в неговото изграждане и поддържане.

Къде от чувство за вина, къде от лековерие в следвоенния период Западът дълги години изхранваше с щедри доставки народите на деколонизираните страни на Азия и Африка. Така криворазбраният хуманизъм на Първия свят превърна милиони хора в Третия свят в социални инвалиди, в паразити, в неспособни да обезпечат собственото си оцеляване фигуранти. (А спасяваните от гладна смърт племенни вождове се отблагодариха на благодетелите си, като ги възненавидяха с гореща класово-партийна ненавист, след което прегърнаха поривисто и Мао, и Брежнев, и антисемитизма, и онзи международен тероризъм, чиито наследници и днес взривяват в Ню Йорк, Мадрид, Афганистан и Ирак цивилизацията.) Но междувременно Западът изтрезня от хуманистичната си еуфория - новата стратегия на проспериращите държави е не доживотно изхранване отвън, а разработване на собствените вътрешни ресурси по места, развиване на собствена инициатива, помощ, която да доведе до себепомощ. Щедрите доставки на храни секнаха, спряха крупните кредити, които финансираха господството на местни феодали и деспоти. Вместо тях от Европа и Америка към Третия свят потеглиха специалисти, икономисти и учители, за да научат местните хора как да си помогнат сами, как да работят ефективно и качествено да произвеждат. Ще се наложи и ние да усвоим тези уроци.