Отминава шумотевицата на буреносното политическо лято. Лято, прорязано от мълнии, разтърсвано от гръмотевици. Запознати твърдят, че всичко е било "саундтрак" и пиротехника, а най-разтърсващ, пропукващ държавата всъщност е бил шепотът на скритите преговори и заговори. Както и почти недоловимото шумолене на списъците. Защото всички, тръгнали към властта, крачат със списъци в джоба и в тях почти поименно са изброени кандидатите за държавната трапеза - от министрите до чистачките. Всъщност тези списъци трябваше някак да се натъкмят и съвместят един с друг, за да се стигне до самото правителство. Десетки хиляди



правостоящи, които чакат да седнат



Нищо, че повечето места са заети и че според днешните правила е много трудно да бъдат освободени. Но ако трябва, ще сложат допълнителни столове. В държавата това не е от вчера. Отработено е отдавна, спомням си го добре...

В една безгрижна пролет, още преди победата на демокрацията, еманципирана театралка кършеше ръце насред писателското кафене. Майка й, едра мълчалива акушерка, която при случай даваше да се разбере, че не одобрява никого от нас, бе паднала лошо, строшила си бе крак и сега някой трябваше да се грижи за нея. На всичкото отгоре - и за градината им в Панчарево, където пролетната работа не бе дори подхваната. Бяха времена, когато любезно биваха изслушвани затрудненията на другите и



хората нерядко се притичваха на помощ



Но беше прекалено да се очаква, че някой от групата би се хванал да обработва градината на госпожицата. Вместо това най-селският поет от компанията я посъветва да си избере някоя по-здрава мотика и да се "хваща".

- Ха - отряза го дамата, - сега ще седна да копая!

Много се смяхме на това изречение. На тая трогателно невежа софиянка, дето си представяше, че копанта се върши седешком. На това стайно създание, тъй неподготвено за живота. И на всичките, комично заблудени в представите си за реалността съвременници.

Обаче!

Девойката накрая наистина си намери нива и наистина седна да копае. Копае в полето (министерството) на културата. Годините минават, а тя копае (седи), не спира. Не става. И също тъй седнала бере реколтата. Благата на труда й са изобилни, щедри. И от толкова блага трапезата й стана блажна, погледът й стана блажен, а също и кожата, косата, съдбата.



И така ще седи (копае) до края на света



Не могат я излъга да стане. А и законът я пази...

Днес глупаво се питам: защо се смяхме? Не беше ли очевидно още тогава, че точно това са сънародниците, които са най-непреклонни в изискванията си към действителността? Не беше ли ясно, че те повече от всички знаят какво искат и че не те, а действителността ще трябва да отстъпи пред волята им за преуспяване и комфорт? След простодушния, директен селяндур от стария тоталитарен виц, който се разкъсваше от почти сакралната дилема "да копам или да не копам", новият обществен герой изглежда компромисен, но затова пък много



по-масов, застрашителен, неизбежен



Той в краен случай може да копае, но каквото копае - ще го копае седнал.

Зад бюро.

В кабинет.

Със страшна сила.

Та нали заради това именно сядане са врявата, горещенето, блъсканицата в този живот! Заради него кръжат, жестикулират, кълнат се и се превъплъщават милионът симпатяги, за които



интересите на седалището са приоритетни



Затова пеят и ридаят, затова скачат, маршируват и се прекаламбичкват - за да седнат и да... копаят.

До смърт.

Не е за чудене, че при толкова седящи хемороидите се превръщат в национално заболяване.

При тази мощ, при този напор партийните водачи не изглеждат чак такива закоравели играчи. Може би те са просто сугестирани от множеството, което ги обкръжава и ги следва (когато ги следва) - докато това множество вярва, че те ще го заведат при... стола. Това е работещата идея, ясната цел, обединяващата надежда във всяка партия. И в някакъв прекрасен ден всички в държавата ще са седнали.

Защото правостоящите са



друга кръвна група



Но те не влизат в сметката. Напоследък и статистиката сякаш се предпазва от тях. Подбиват прираста и благосъстоянието, компрометират реформата и хвърлят съмнения върху светлото бъдеще.

Апропо - за бъдещето.

Един от малкото индиански вождове, печално записани в американската история, е имал шокиращото за българското ухо име Седящия бик. Действащо лице от последната битка за независимост и оцеляване. Изгубена впрочем. Хрумна ми, че именно като седящ, той е свързан със залеза на суровите индиански племена, с изгубването на свободата, избора и самосъщността им, с трагедията на идващия за тях ХХ век. В името му е предсказан крахът.

Защото един тарикат ще седне да копае, но за какво може да седне един Бик!

А нас какво ли ни чака при толкова седящи бикове, които, ако си говорим сериозно, дори и бикове не са! Това поне се вижда и без да им вдигаш опашката...