"Какво й е новото на новата левица? Комунистите са се обединили със самите себе си."

Има ли основание това мнение? (Ясно е чие е то.)

Има; поне донякъде.

Да разгледаме фактите.

През 1990 г. БКП се преименува на БСП. После в БСП се оформиха все по-отчетливи фракции, течения и крила. После те се обособиха в отделни партии. Някои толкова се отдалечиха от БСП, че влязоха в противоположната коалиция. Обособяването продължи и се стигна дотам, че едно от бившите парчета стана съизмеримо по големина с бившето цяло. (Евролевицата по едно време беше само 3-4 пъти по-малка от БСП.)

Сега нещо се обърна и частите явно се привличат. И всъщност точно проектът на тяхното бъдещо обединение носи името Нова левица.

Що за странна траектория? Прилича на планетна система, в която уж всичко се разбягва, а пък накрая излиза, че се върти в кръговете си.

Мистерията обаче лесно се разбулва, ако се запитаме за "гравитацията", за силите, които държат частите обединени (или наопаки: ги раздалечават).

Само че това, което във физиката е гравитация, в политиката се нарича идеология. Идеите събират хората. Ако помислим по тази линия, ще се получи следната картина.

В мига след "големия взрив", 10 ноември 1989 г., БКП остана без идеология. (Тук не ми се обсъжда дългият постепенен път към този момент. Фактът си е факт: комунизмът като идея си отиде, а с него и идеологическата връзка в тази партия.)

Но БСП остана. Парадокс? Ни най-малко. Това беше обединение едва ли не етническо (или генетично), обединение на основата на "общ произход", така да се каже. Обединение на бивши комунисти с, общо взето, демократични намерения и постепенно нарастваща обща обида, пък и страхове.

Не се подигравам в никаква степен. Аз самият съм един от тези хора.

Усилието да се запази единството на така образувалото се цяло (т. е. проектът на Лилов) беше усилие с чисто прагматична цел - цялото да бъде достатъчно силно, за да вземе властта.

И то я взе за пет години на два пъти с абсолютно мнозинство. (Колко такива партии познава Европа? В Германия например хората на моята възраст май не помнят и един подобен случай.)

Но тъкмо липсата на идейна основа изигра отвратителна шега на БСП и двата пъти. Защото, озовала се на власт, тя приличаше на същество, опитващо се да тръгне във всички посоки едновременно. И да приватизира, и да укрепва държавната индустрия. И да търси западни инвестиции, и да съхрани българските промишлени гиганти. И да влезе в НАТО, и да не влезе. И т. н., и т. н.

Липсата на идеология стигаше дотам, че по фундаментален въпрос като аграрния БСП смени на три пъти идеите си - почти без да забележи, без да трепне. От "Земята на тези, които я обработват" до приемането на пълната реституция и разпарчетосване. (Последното впрочем имаше катастрофални последици за всички нас.)

Погледнато така, през всички тези вече 12 години в лявото пространство тече един-единствен процес: квазиетническата основа на левите обединения се заменя с идейна.

Всъщност сега се вижда вече съвсем ясно, че от БСП се отделяха парченца (ако щете - люспи, ако щете - боклуци, както ви се харесва), повечето от които парченца имаха поне едно: идейна основа. Наляво това бяха комунистите. Надясно - социалдемократите.

Ако съм прав в казаното дотук, то следва интересно нещо: Новата левица е всъщност тест. Тя тестира БСП по един-единствен, но затова пък ключов въпрос: има ли вече столетната партия достатъчно идеен потенциал, за да събере левите върху негова основа.

Подчертавам: не е въпросът дали БСП е все още достатъчно силна, за да вози и вкарва в парламента съюзници. Тя очевидно може това, както можеше и го правеше и преди. Проблемът е другаде - достатъчна ли е идейната трансформация в тази партия, за да стане тя управленски годна и определена в политическото си поведение, или, обратно, е все още голямо, размито и всеядно формирование.

Ако е първото - то до няколко години ще се роди реалната нова левица в страната ни. Ако е второто - ще присъстваме на поредното спешно вземане на властта с последващо бързо слизане.

От какво зависи отговорът? Общо взето, от това дали Георги Първанов е формулирал и наложил достатъчно радикални социалдемократически идеи; или пък тези европейски идеи са все още повърхностен грим за привличане на съюзници от страната и от Запада.

Въпросите всъщност не са много. Окончателен и необратим ли е изборът на БСП като прозападна партия? Окончателен ли е отказът от националистически антитурски забежки? Окончателно ли е решението, че за България няма обозримо бъдеще, което да е по-добро от европейския тип капитализъм? Декларация или реалност е отказът за хегемония в лявото пространство?

Май това са истински важните въпроси.

Но трябва да помним още нещо: лявото, левицата - това е състояние и начин на мислене на милиони хора, на интересите на труда. БСП (и всяка друга партия) могат да са само форми на съществуване на това ляво. Адекватни форми или неадекватни форми. (То затова сега наблюдаваме удивителния процес как масите олевяват, а левите партии изобщо не се усилват.) Въпросните социалдемократически идеи и тук, и в цяла Европа са единствената известна засега доктрина, която дава на малките, на слабите, на губещите от правилата на играта шансове, реалистични шансове. Без утопии и блянове.