|
По принцип всяко подобно нещастие е повод за дебат, тъй като поставя много въпроси. Защо мината гръмна в ръцете на капитан, който обучава войници и би трябвало да не допуска такива грешки? Защо държат на едно място учебни и бойни мини? Какво е смятал да прави старшината със сандъчето с 6 бойни мини, които не е унищожил, както е разпоредено? Защо Генщабът наложи ембарго върху всякакви контакти с пресата и информацията към обществото тече само след като лично военният министър Бойко Ноев и шефът на политическия му кабинет Чавдар Червенков я пресеят? И защо бе нужно новината да се полира безкрайно дълго, докато мината бъде "закодирана" в съобщението на МО като "инженерен боеприпас"? Всъщност ако военното ведомство беше реагирало адекватно и се бе захванало направо с проблема, вместо да го заобикаля, би спечелило - с бърза реакция, със съчувствие и справедливо наказание за виновните. Министерството на Бойко Ноев обаче за пореден път показа, че живее в някаква паралелна реалност. Там всичко е гладко, реформата в армията върви успешно, пътят към НАТО и труден, но славен, а влизането ни в пакта ще е през 2002 г. За съжаление никой освен Бойко Ноев не забелязва обнадеждаващите постижения.
Може би една от причините е, че откакто той пое министерството, то се затвори окончателно - и към журналистите, и към обществото. Въобще няма да споменаваме гражданския контрол. Цялата информация се свеждаше до знанието на по-широките кръгове чрез факсове - евтино и удобно. Няма неприятни въпроси, няма излишни обяснения. Изобщо
кръгова отбрана до дупка зад стените на министерството цитадела
Самият Ноев дори си огради кабинета с месингови метални стойки с червени въженца.
Показателна в това отношение бе и тактиката на МО при случая с разболелия се сержант Данаил Данаилов и дискусията за използването на бомби с обеднен уран в Косово. Всички държави, в които се появиха трагични случаи сред войниците, участвали в операцията, поискаха независимо разследване. Само Бойко Ноев като една Раймонда Диен защитаваше НАТО. Дори обвини пострадалия, че сам си е фалшифицирал медицинския картон, за да замине.
Подобен език може да е удачен за обяснение на чуждите действия, но е крайно неубедителен, когато става дума за неща, които трябва да бъдат доказани с цифри и факти. Особено ако става дума за военната реформа. Затова според Ноев реформата в армията тече по мед и масло, а според редовите военни - ражда уроди. Военният министър тушира подобни "неверни в същността си" съмнения, приписвайки ги на злите врагове на демокрацията. Лошите момчета са всички, които организират "кампания с няколко задачи, обединени в обща цел". Тя целяла да доведе до нова вълна от объркване и несигурност сред средния и нисшия команден състав на армията, като виновно бъде изкарано отново некомпетентното политическо ръководство на въоръжените сили. Основен враг на цивилните в МО е генералитетът, които искал участие в процеса на вземане на политически решения.
Изненадващо за Ноев се появи и един друг "враг" - самият генерален секретар на НАТО лорд Джордж Робъртсън. Той почти
дословно повтори констатациите за буксуващата реформа
във войската в писмо до МО. От 3-4 месеца това писмо е най-пазената военна и държавна тайна. Военна, защото касае ведомството на Бойко Ноев. Държавна, защото е адресирано до премиера Иван Костов.
Какво пише в писмото си Робертсън? "Плановете ви да създадете по-малочислени, но по-ефективни въоръжени сили вървят в правилна насока, но са необходими допълнителни усилия с цел да бъдат убедени експертите тук и в столиците на страните-членки, че тези планове са реалистични откъм налични ресурси и срокове за изпълнение. Бих желал да подчертая, че основният проблем не са финансите, а реформата. Знам, че ви предстоят трудни решения в много области, някои от които са чувствителни от политическа гледна точка - като съкращаването числеността на кадровите офицери и закриването на военни бази. Но ние все още не разполагаме с доказателства, че по тези програми се постига активен напредък. Фактът, че не сте отчели напредък по повечето от целите по партньорството, които приехте миналата година, е показателен за тези трудности", пише генералният секретар на НАТО. На моменти дипломатичният му стил се нарушава и от по-твърди и силни фрази. Есенцията е - няма инвестиции за управлението на човешките ресурси и кариерно развитие във военното образование и обучение. Закриването на военни бази и съкращенията на личния състав се бави - армията все още стои на ниво от около 75 000 души, макар да трябва да стане 45 000. Освободените войскови имоти не се разпродават, а държавата храни бадева войници, които ги охраняват. Липсва добра програма за социална адаптация, която ще бъде свързана със значителни разходи, но ще направи болезнените съкращения по-приемливи за офицерите.
Плановете на българската армия за поддържане и модернизация на основно въоръжение не са реалистични. Държим прекалено много въоръжение, което не може да бъде осигурено с екипажи, горива и въоръжение. Флотът ни има поделение с 2 подводници, които вероятно никога повече няма да се потопят и да изплават. Защото само за батериите на една от тях ще отиде половината от бюджета за въоръжение.
А дори и най-добрите ни пилоти в авиобазата в Граф Игнатиево не могат да докарат до 80-100 часа месечно във въздуха.
Заради многото въоръжение, което стои във войската, липсват пари за редовна поддръжка. На разположение е само един от хеликоптерите, предназначени за мироопазващи операции.
В типичен дипломатичен тон Робъртсън написа до Костов: "Като цяло ще забележите, че моите експерти препоръчват отново да се направи преглед на реалистичността на вашите планове. Аз съм напълно съгласен, че ако такъв преглед трябва да бъде направен, най-добре е това да стане скоро. Без съмнение отбранителната реформа в България е императивна необходимост - както от политическа гледна точка, така и от гледна точка на сигурността, и от жизненоважно значение е тя да се извърши правилно."
Робъртсън се пощадява и светлия и оптимистичен път към НАТО с извода, че "не е възможен съществен анализ, тъй като България е
отговорила едва на 25% от приетите за изпълнение 85 цели
за партньорство".
По-късно Робъртсън прати самия командващ на Южното крило на НАТО в Европа адмирал Джеймс Елис, за да обясни, че е задължително да се преструктурират въоръжените сили и бюджетът им, така че да имаме малко, но боеспособни единици, които да участват в силите на НАТО в Косово (т. нар. цел 0028).
Тогава стана ясно кой какво вижда в огледалото - Бойко Ноев бълбукаше от оптимизъм, докато отговаряше на предварително уговорени въпроси с предварително избрани репортери, а ген. Михо Михов се потеше, докато обясни що за цел е 0028 и как ще я постигнем.
Критиките откъм Брюксел показаха, че въпреки широко афишираното желание на висшите държавни ръководители България да влезе в НАТО час по-скоро нямаме шанс да попаднем в дневния ред на пакта. Защо ли се получава така? Може би Бойко Ноев не иска или не може да прави реформа? Или пък премиерът Иван Костов не желае да бере ядове със съкращаване на офицери и закриване на военни бази преди изборите? Или пак международното положение ни пречи?