|
Боби не знае кога точно му се е проявила волята. "Има много корави хора, които не се дават лесно да бъдат смачкани от обществото. Макар че според мен всеки се предава рано или късно", казва той.
Живее самотно. За това допринася и дефекта в говора му. "Ако човек не е свикнал с мен, трудно ще ме разбере", обяснява той. Не е на легло, но не може да се движи без инвалидна количка. През топлите месеци се мести в семейната вила на Витоша. Там се чувства прекрасно, защото може да се разхожда на воля. Но рано или късно става студено и мразовитото време го принуждава да се върне в софийската панелка. А от там не се излиза лесно.
И така - сиво ежедневие до преди 2 години, когато "открива" Интернет. Разбира се, и сърфирането понякога му писва, защото и той като всички други обича да се среща с хора. Все пак мрежата е виртуално пространство, създава измамни впечатления. Но пък му е писнало и постоянно да чете, затова пробвал новото предизвикателство.
"Доскоро сърфирах безцелно, но реших в един момент "да изляза на светло", казва той.
Тоест да помогне на себе си, а и на подобните си.
Защо? Причината е ясна на всички, в нашата държава за хората с физически увреждания повече се говори, отколкото да се прави нещо. Вярно е, че за последните 11 години много неща се промениха, появиха се "предвестниците" на гражданското общество - неправителствените организации. Част от всички тях обявяват, че ще се грижат за хората, ощетени от съдбата. Но... "Те в 98% от случаите са шепа бивши социални работници от комунистическо време или нахакани инвалиди в по-лека степен, които също смучат средства от държавата, уж в полза на хората с физически увреждания, но са си наредили роднини да взимат заплата някаква. И само пускат някакви брошурки", твърдо заявява Боби. Напоследък тези бивши социални работници раздавали инвалидни колички - втора ръка, взети без пари от Холандия или Белгия. Но у нас има случаи на хора, нуждаещи се от количка, но нямащи право по закон на безплатна такава. В тези случаи количките от Запад се предлагали срещу $1000.
И всеки се спасява сам - кой както може.
Разбира се, има и такива организации, като католическата фондация "Каритас", които реално помагали. "Каритас" например откри дневен център за хора с физически увреждания в София - в кв. "Гоце Делчев". Нарича се "Благовещение". Боби отива там всяка сряда. Възрастните като него имали право на посещения един път седмично, но децата ги приемали всеки ден. Там поне Боби се виждал с хора, създавал си приятелства и самотата не тежала толкова. А и имало възможност да си побъбриш с психолог или да ти направят гимнастика - и всичко това напълно безплатно.
След като решил да върши нещо полезно, Боби започнал да чатва в два интернет-форума. Там по принцип си разговаряли българи от България. Опитвал се да приласкае нашите съграждани, та по някакъв начин да станат съпричастни към своите сънародници с трайни здравословни проблеми. Но не намерил каквото му трябва. Интересът към въпросите, свързани с проблемите на хората с физически увреждания, бързо, бързо изчезвал. Даже един от участниците недвусмислено му заявил: "Какво толкова надавате вой".
Боби се преориентирал и постепенно си намерил място във форума bulgaria.com. Там пишели предимно българи-емигранти в ЕС, Канада и САЩ. Те определено били много по-внимателни от живущите в България - най-малкото го изслушвали. Част от тях предлагали информация за тамошни организации, занимаващи се с хора физически увреждания. Други направо предлагали парична помощ, а трети обяснявали, че не могат да помогнат по гореспоменатите начини, но морална подкрепа нямало да щадят.
Най-активни били българки, живеещи в Германия и омъжени за немци. Боби им разказал
всичко за себе си и както се казва - за мисията си.
Обяснил им, че тук има нужда от всичко - от помощно-технически средства като колички и раздвижващи пътечки, до компютри и подобна техника, която да помогне на делото. Българките от Германия веднага се задействали. Едната намерила факс-машина (втора ръка) и в момента търси начин да я прати в България. Обещала и пари. Имало и случай, когато друга българка от Германия писала на своя приятелка тук, да провери все пак що е това "Благовещение" и няма ли да се изчезнат парите й в нечий джоб, както често се случва в нашата мила Родина. Приятелката й веднага проверила и видяла че "директорът на дома Петър Лозанов е сериозен човек". След този случай Боби публикувал банковата сметка на "Благовещение" във форума, за да знаят хората къде да си пратят парите. Най-накрая се стигнало и до обща идея /на Боби и неговите женски ангели-хранители/ да се направи акция за помощи в Германия. В момента идеята постепенно се реализира. Ала най-интересното в историята било следното писмо до Боби от един американец. /Препечатваме го буквално/
----------------
Боби,
Обикновено съм писал на този борд на английски понеже съм американец. Обаче виждам, че ти не знаеш чъжд език "по една или друга причина". Затова ще опитам вългарски.
Четох с голямо внимание всички които си писал. Тази тема е много близо до сърцето ми защото синът ми и има ДЦП. То е българче и преди да му осиновявам беше живяло в домът за деца с физически недъзи в градчето Луковит. Чрез четирите години който е бил при нас в САЩ, добре запознат съм станал с ЦП и някои медицински и обществени въпроси около нея.
Зная, че има неща които ти и други имате нужда от, и неща които нямате. Имате нужда от приятели. Нямате нужда от хора да ви казват колко привилегировани сте да носите някакъв особен кръст от Господа. Имате нужда от издържани колички. Нямате нужда от празни молитви от някой, че Бог ще ви поправи. Имате нужда от микробуси които са обзаведен да пренася колички. Нямате нужда от старомоден общестевен политика която накара в къщи недъгавите, скрит от хорските погледни.
Имате нужда от помощ с нещата които можете. Нямате нужда от намеци за каквото не можете. Имате нужда от способността да станете от легло всяка сутрин и да отидете на някоя работа която допринася за махаленското стопанство. Нямате нужда от утищожителна работа, дадена от хора или организация които чувстват виновени заради вашите същесвуване. Имате нужда от улици, сгради, автобуси, трамвайи които са достъпени за колички. Не трябва да сте ограничени пред компютърите си, оковаван с интернета. Имате нужда от разбиране от други. Нямате нужда от съжеление. Имате нужда от твърди дела насърчение, не кухи думи.
Трябва да хванете тая работа съ собствените си ръце, и мисля, че ти си направил точно така. Само като уврежданията в Америка, чрез годините са придумал обществената политика, сега ви трябва да правите така в България. Това ще иска време и търпение. А ти с твоята група нямате нищо да загубите.
Добре е, че Caritas има такива обществена служба като "Благовещение". Това може да бъде отправената ви точка. Всички от вас имат право от Бог спокойно да се събират и да молят правителството за удовлетворение оплакванията (дали вашата конституция казва така или не). Попитайте им къде са намалените бодюри на пресечките. Попитайте защо нямат асансьори и рампи в публични здания и в желищените блокове.
И пък с един глас да молите за медицинска помощ който ви трябва. Ако отговорът е "няма пари" тогава няма нищо против международна молба. Ако Caritas няма връзка, surf-вайте се на интернета. И между това, къде е източноправославеният церква? Подозирам, че ПКридитус се чудеше същото като ти попита за "проблемите на българската церква". Защо трябва да дойде в София римска католическа оганизация да прави какво трябва да прави българската церква? Ако патриархът каже "няма пари", аз кажа "булшийт"!
Добре, мога ли да ви помогна? Щях да се върна при Луковит колички за децата, може би следващато лято. Бих могъл да си удължа престой. Зная и организация тук в Щатите която доставя и екипира колички (безплатен). Колко колички се нужда от твоята група? Колко са необходими ремонт? Обади ми се тук и ще видя какво е възможно. Нямам обещания, само надежда.
Пожелавам на всички весал коледа и честит нова година.
Сефан
-------------------
Сега Боби продължава с борбата си. Сигурно ще продължи и след приключване на "германската акция" - поне докато нещата, описани в "писмото от Америка" се случат у нас. Дано!
|
|