Нека да кажа, че съвсем не поставям под съмнение датата 3 март като въплъщение на едно начало. Напротив. На пръсти се броят в Европа народите, които имат по-значим повод за тържество.

И не толкова защото бе турен край на кланетата и издевателствата на поробители над поробени. Нито с кланета, нито с издевателства можеш да учудиш някого в средновековна, та дори и в нова Европа.

И не само защото българите бяха подложени на икономически гнет от поробителите. Всеки стоящ по-ниско в социалната йерархия винаги е бил законна плячка на висшестоящия.

И не само защото бяха помюсюлманчвани. Да сменят вярата си или да умрат бе съдбата на протестантите, оказали се на пътя на католическата армия на Валенщайн.

Не това бе най-важното, важното е, че Сан Стефано срути окончателно започналата вече да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Българите поне на теория ставаха европейци в пълния смисъл на думата.

--------------------------

В нашето политическо съзнание Сан Стефано е не само и дори не толкова освобождение, колкото освобождение в "етническите граници на българския народ". Санстефанска България е част от политическата ни митология. Тя е една от свещените формули на развитието ни. Мит, който не допуска съмнение и въпроси, своего рода "свещена крава" на патриотизма

Вече повече от век нашите историци се вайкат и призовават небесните проклятия върху главите на Великите сили. Те, водени от своите интереси, от непознаването и незачитането на народностната картина на полуострова, от страха си от Русия са разрушили справедливото дело на Сан Стефано.



А къде е несправедливостта?



Че кога балканските проблеми са били решавани с оглед на балканските интереси? Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от много други трактати на епохата. Нима на Виенския конгрес от 1815 г. или на Парижкия от 1856 г. някой се бе загрижил за правата на народите? При това отношението на западните държавници, колкото и да е странно, противоречеше на библейския принцип, че който много има, нему и много се дава. Българите имаха малко, не бяха искали почти нищо, а получиха много.

Деветнадесети век тешеше сам себе си с определението, че е век на националностите, но никой от подписалите договора в Берлин двама князе, трима графове и един маркиз не броеше себе си сред застъпниците на тази идея. За тях не етнографията бе основание за искания, а интересите. Трудно бе да се очаква, че ще се променят заради един току-що надигащ се от руините на миналото народ. А и да се съобразяваха с постиженията на народоведението, какво можеше да им каже то? Според него полуостровът бе едва ли не законен дял на елинизма.

Какво бяха сторили българите, та да привлекат вниманието на Европа? В началото на века сърбите се бяха сражавали близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, обхващаща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците бяха водили свирепа война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получи независимост.

Румънците нямаха ратни успехи, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължи десетилетия. Едва след Кримската война Влахия и Молдавия се обединиха в едно княжество, което наново обхващаше само половината румънска етническа територия. Албанците се бунеха безспир. За черногорците, които винаги бяха по-склонни да посегнат към пушката, отколкото към плуга, да не споменаваме.

Какво предлагаха българите - една създадена от Раковски, Каравелов и Левски революционна организация, останала до голяма степен неизвестна за Европа. Едно Априлско въстание, вярно, избухнало при неимоверно по-тежки условия от тези в Сърбия или Гърция, продължило десетина дни и взело жертви в кланетата между 12 и 30 хил. души. При това не в сраженията, а в кланетата.



Съчувствието към народа ни бе родено



не от героизма на въстаналите, който за съжаление остана скрит, а от воплите на безжалостно кланите. Възбунилите общественото мнение журналисти не слагаха ударението върху невероятната смелост на тези, които се бяха осмелили да се надигнат без никакви шансове за успех - пред погледа на читателите светеха облените с кърви ятагани на палачите и протегнатите за милост ръце на съсичаните.

И докато онеправданият може да се надява на съчувствие и милостиня, то и милостинята, която е справедливо да очаква, не ще да е голяма. Така и постъпиха големите държави. Всъщност постъпиха по-щедро, отколкото можеше да се очаква - в Княжество България и Източна Румелия по-голяма или по-малка степен на самостоятелност получиха близо две трети от българите!

Нито мирът в Сан Стефано, нито неговият автор се съобразяваха с действителността. За граф Игнатиев действителността бе представата му за нея. Подготвяйки договора, той бе стигнал до това, което в дипломацията учтиво се дефинира като "несъобразяване с предварително поети задължения", а в ежедневния живот далеч по-нелицеприятно - като мошеничество. Русия бе поела задължения към съперниците си. Съгласила се бе, че няма да има голяма славянска държава на Балканите. Това графът знаеше добре и нямаше защо да се чуди на реакцията на западните държави, които негодуваха срещу престъпилия думата си. Друг е въпросът, че винаги когато имаха възможност, и другите велики държави престъпваха думата си.

При създалото се в началото на 1878 г. положение, когато британската флота бе на крачка от Босфора, Санстефанският прелиминарен договор (дума, която обикновено изпускаме) бе не само безумие, то бе и недомислие, недостойно за опитен дипломат. Какво накара граф Игнатиев да го стори? Човек се изкушава да предположи, че поставянето на условия в договора, които задължително щяха да бъдат отхвърлени от великите сили, целеше от самото начало българите да се окажат вечно задължени на русите и да изпитват вечна неприязън към Запада.

Какви са аргументите ни за правотата на исканията на българите? До Априлското въстание не бе разработена цялостна национална доктрина. Възрожденците говореха за Мизия, Тракия и Македония. Конкретни граници бяха посочени едва през есента на 1876 г. Пък и революционната организация никога не можа да покрие голяма част от етническата територия на българите.

За да се обосновем, често се позоваваме на Цариградската конференция от 1876 г., предложила две автономни области, обхващащи етническата територия на българския народ. Всъщност границите бяха приети от английската дипломация - традиционен противник на руската, защото докладите на британските консули говореха, че в Източната област броят на християни и мюсюлмани ще бъде приблизително равен. Очакваше се към нея да се насочат и изселващите се от Западната област мюсюлмани. Така тя бе обречена да стане преграда пред руското проникване към Цариград. Парадоксът от сегашна гледна точка бе, че за англичаните Македония бе по-българска област от Източна България.

Позоваваме се на границите на Българската екзархия, която в навечерието на освободителната война обхващаше немалка част от Македония. Но по време на гръцкото въстание Патриаршията обхващаше почти целия Балкански полуостров, а през 1830 г. в Лондон, когато се обсъждаха границите на Гърция, никой и не помисли да се съобрази с този факт.

Удобно забравяме, че населението в някои от откъснатите от санстефанска България територии беше с, меко казано, неясно национално съзнание. Като правило представителите на интелигенцията в Македония възприемаха себе си като българи. Но все пак нивото на съзнанието на мнозина беше в немалка степен религиозно и локално,



а не етнически определено



И в това няма нищо страшно. Държавата е тази, която го укрепва чрез своите институции - църква, армия, училище, - а държава българите нямаха.

Сан Стефано даде идеал на българския народ. Всеки народ има нужда от идеал. За гърците това бе "мегали идея", за сърбите - "Начертанието" на Гарашанин, за албанците - Албания на Скендер бег. Но идеалът би трябвало да бъде гъвкав. Митологизацията на образа на санстефанска България, превръщането му в част от ежедневното политическо съзнание на българина влоши условията, при които трябваше да действа българската дипломация. Всяко отстъпление от нейните граници, дори и с цената на придобивки в други посоки, бе третирано като предателство. Не е случаен фактът, че близо четири десетилетия трябваха, за да се преглътне мисълта, че ще трябва да се тръгне към подялба на Македония. А когато в хода на Балканската война България получи, а след това загуби изключително важната и потенциално богата Източна Тракия, това не направи силно впечатление на масовото съзнание. Тази област не бе влизала в границите на санстефанска България и затова загубата бе преживяна по-лесно.

Границите, начертани от граф Игнатиев, независимо от изначалната им справедливост влизаха в противоречие с националните програми на всички съседи на България. Потенциален съюзник на Сърбия бяха Румъния и Гърция. На Гърция - Сърбия и Румъния. За България съюзник нямаше. Сан Стефано вкорави основата на антибългарския фронт на Балканите, който едва ли е преставал да съществува и за момент оттогава до днес. Той обрече на провал всички опити за българско участие в краткотрайните балкански съглашения, които в повечето случаи се обръщаха в крайна сметка срещу България.