Една великолепна книга на Чингиз Айтматов започва с метафора за лисица. Тази лисица живее и се храни около железопътна линия. От влака хората изхвърлят разни остатъци от храни, които тя яде. Описанието на Айтматов е на чудовищния ужас, който изпитва лисицата, когато влакът приближава (понеже тя мисли, че той връхлита право върху нея). И когато най-сетне, потресена от страх, лисицата избягва от влака, тя взема решение да намери такова място на жп линията, където не минават влакове.

Нашето общество е пълно с легенди за такива места на жп линията, където влаковете не минават.

Примерно в Унгария. Там е прекрасно. Инвестициите са големи, демокрацията напредва, стандартът е огромен. Също и в Полша.

А я поговорете с някой унгарец, чех или поляк! С огромно учудване ще установите, че чувате повечето наши болежки. И най-много ще ви учуди не съвпадението на болестите, а общият песимизъм, общата потопеност в някакъв сякаш мрак, сянка...

Огромна част от жителите на всички екссоциалистически страни изпитват смътно чувство на необратима и уж нелоша промяна, в която ясно се долавя привкус на обреченост.

Това е невидимо и всеприсъстващо като радиоактивен фон и този фон се просмуква и просмуква навсякъде - от медиите до частните и дори до интимните разговори.

Отде се взе това чудо? В началото го нямаше. В началото преди вече 12 години имаше гняв, имаше радост, имаше страх, имаше агресия, имаше купища истински глупости, но такова угнетено, спотаено, гъсто, облепващо чувство на някаква обреченост нямаше изобщо.

Дойде постепенно и бавно-бавно, което само по себе си е забележително, защото означава, че не е свързано с едно обстоятелство или събитие, а с всеобщопронизващ процес.

Кой процес? За мен няма съмнение, че това е чувството, предчувствието на загиваща класа.



Гигантската "средна класа" на социализма загива



Такъв е главният и всеобщ факт на нашия живот и този факт постепенно става видим като лична съдба на милиони хора.

Загиването на една класа не прилича на смъртта на човек. То не е изчезване, а трансформация.

И второто важно: то не е въпрос на количество, а на загуба на качество. Респективно на придобиване на ново качество.

От това следва, че обедняването е само форма, само механизъм на нещо по-дълбоко. Че под формата на обедняване с мнозинството става нещо друго, че то губи някакви по-дълбоки характеристики. (И съответно - ако говорим за малцинството - че се придобиват някакви нови качества, а не просто мерцедес или къща-прогимназия.)

В социологията това "качество" е описано отдавна и добре с една къса дума: статус. Мнозинството от хората в бившите соцнации



губят социални статуси, а не просто обедняват



Да загубиш статус, значи да загубиш позиция в обществото, да загубиш мястото си в структурите, а не просто някакви вещи. Това "място" може да е и чисто физическо: да не можеш повече да живееш там, където си живял (в столицата например).

Загуба на статус е и невъзможността децата ти да получат твоето образование.

Или: да не можеш да имаш нормалната си допреди здравна помощ.

Или: по принцип да е невъзможно да купиш жилището, в което живееш или смяташ да живееш.

Вижда се ясно: да загубиш статус значи не толкова да нямаш някакви неща, колкото да загубиш самата възможност да ги имаш.

Затова социолозите казват, че статусите на човека са неговите хоризонти. Онези неща, придобиването и ползването на които той смята за нормално, за естествено, за едва ли не природно обстоятелство.

Затова и загубите на статуси се преживяват много болезнено, но някак си не наведнъж, не като понятно еднократно събитие, - смътно...

Още не обсъждам главния въпрос: какво е загубил нашият човек от средната класа на социализма. Засега коментирам само как го губи.

И казвам, че го губи по неясен, неявен за себе си начин. Не разбира отчетливо какво става с него.



Само усеща, че става



Невъзможността обикновеният човек да разбере случващото се се базира и на още две обстоятелства:

Първо. Наред със загубените статуси всички ние придобихме действително и без никакви кавички един нов - статуса на граждани.

Всеки от нас има възможността да гласува, да се изказва за властта. Това ни прави донякъде равни и - особено важно! - представя в главите ни работата така, сякаш успехът или провалът са личен въпрос, въпрос на лични особености: трудолюбие, късмет, характер, какво ли не.

И второ. За разлика от минали времена сегашните класи не са ясно обозначени чрез различните си дрехи, различните си храни, различните превозни средства и т. н. Обратно, в днешното общество и г-н Рокфелер, и бай Гендо носят костюми, имат кола, ходят на излет, слушат "Бийтълс", ядат сандвичи и са възпитаници на учебни заведения. Разликата между тях изглежда чисто количествена. Г-н Рокфелер кара по-хубава кола, учил е в по-добро училище...

Поради всичко това бай Гендо твърдо се убеждава, че живее чисто количествено по-зле от споменатия господин, с когото е по принцип равен. И вече става въпрос на лична психология дали Гендо ще се възхищава на господина, или ще го мрази и кого ще смята за крадец - него или дядо му. Но каквото и от двете да стане, бай ви Гендо до края на живота си ще е убеден, че по прекрасната жп линия има и лоши влакове.

И ще слуша легенди за жп линии без влакове - на корем.

Но какви свои статуси на човек от средната класа е загубил нашият бай Гендо (макар и по невидим за него начин)?



(Продължава в следващия брой)