Нищо ново под слънцето. Изборите минаха и скандалите започнаха. Оставки, декларации, извънредни форуми и накрая едни драматични изявления, които късат сърцето. Дори един толкова сериозен мъж като Ал. Лилов не успя да прескочи политическата мигрена. Посочвам името му, защото нервите на левицата ми са по-скъпи от нервите на десницата. При такива ветерани на левия фронт нещата винаги придобиват една символна значимост, чиято категоричност не само стряска, но и плаши.

Имах предимството да наблюдавам предизборната битка от неутралната кота на болничното легло, където обществените шумове придобиват една по-особена звучност. Четях вестници, слушах телевизия и водех разговори, които далеч преди 17 юни ме хвърляха в тревожни догатки. Макар и инцидентно, се докосвах до атмосферата навън и нито за миг не страдах от илюзията, че новата левица има големи шансове. Тук не болките и температурата ме правеха песимист, а видимото съзнание, че БСП е изолирана обществено, че връзките й с масите са похитени трагично. Оказа се, че макар и отдалечена, катастрофата на Виденов продължава да потиска и обезверява хиляди хора. С такъв спомен зад гърба си социалистите още дълго време ще плащат загубеното доверие.

Наред с всички тегоби на времето, БСП навлезе в предизборната кампания и с една твърде неустойчива вътрешна позиция. Новите и реформаторски въжделения, които я поведоха по пътя на сложни идейни и политически компромиси, също изиграха фаталната си роля. Макар, че те бяха необходими за собственото й прераждане, партията ги прие с недоверие и отново, за кой ли път, тя предпочете да се изолира от времето и да ръфа собственото си тяло. Така вместо да усъвършенствува новата си идентичност, тя отново се подаде на своя традиционен сантиментализъм и тръгна към изборите с маса бръмбари в главата си. За разлика от СДС, чиято драма е съвсем друга, тя не успя да мобилизира дори твърдия си електорат, който все по-видимо се превръща в неясна дребнобуржоазна амалгама. Лилов си позволи да нарече БСП "скучна партия", докато тя всъщност е една уморена блудница, губеща постепенно волята си за живот. В този смисъл, въпреки героичните й опити да се модернизира и да влезе в новия век с друго лице, резултатите са нищожни. БСП все по-явно изпада в състояние на политическа и социална безтегловност, губейки истинската си връзка с живота. Желаейки неистово да остане вярна на спомена, на миналото си величие, тя се вкаменява непрекъснато, забравяйки законите на диалектиката. Който осъзнае тази сурова истина, ще осъзнае, както трябва, и резултатите от току-що преминалите избори.

На последния пленум, който, доколкото научих, се е развил драматично, няма и помен от подобни изводи. Нито Първанов, нито неговите опоненти са си казали истината в очите. И ето, че отново се иска извънреден конгрес, смяна на ръководството, спиране на реформаторското начало и, разбира се, наказване на виновните. Дори и да стане всичко това, БСП надали ще се промени, защото хората, от които зависи, са същите. За да стане чудото, трябва да се намерят нови хора. Нито Лилов, нито Премянов, нито Янаки Стоилов са тези хора. Тяхната битка в момента е битка за собственото им оцеляване и нищо повече. Ето колко елементарна и тъжна е равносметката след изборния неуспех. Тя отново ни изправя пред един двубой, който може да разпали отделни амбиции, но няма да спаси БСП.

Тогава по кой път трябва да се тръгне. Пътят е ясен, но е страшен. Лявата идея не е имагинерна, а конкретна.

Ако иска да оживее и да акумулира нова енергия, Социалистическата партия трябва да се преобрази. Като дух, като стил и като перспектива. Тя не може да бъде повече ту комунистическа, ту социалистическа, ту социалдемократическа. Обществото не вярва на неясните сплави. То иска много точни послания, които нямат никакъв шанс при една псевдоигра с идеята. Идеята е многолика и няма защо да крием това от себе си. Ето защо БСП трябва да заяви високо каква партия е всъщност. Комунистическа, социалистическа или социалдемократическа. Не стори ли това категорично, тя ще се превърне окончателно в идейно желе и ще изчезне. Без съмнение тази категоричност може да я разцепи, но във време като нашето разцеплението е за предпочитане пред бавната политическа смърт. Трите кита не могат да се яздят едновременно. Опитът досега го доказва. По-добре три ясни живи партии, отколкото днешният уморен мастодонт.

Пиша тези редове и знам, че ще разочаровам хиляди приятели. Но не ме винете, защото аз също съм разочарован. БСП не може да се бори за места в парламента, когато губи мястото си в живота. По-добре е да падне гръм и да запали три нови огъня в лявото пространство на България, отколкото да зъзнем от студ и страх край старото огнище. В политиката разделението не винаги е катастрофа. Понякога то е извор на нова енергия.

Това, което не стана през 1990 г., а тогава беше момента, трябва да се направи днес. БСП не бива да тегли повече три различни вагона. Може би тук трябва да се търси и смисълът на искания извънреден конгрес. Не е нормално повече Първанов и Лилов, Варон и Премянов, Гранитски и Виденов, Робева и Виткова да воюват един срещу друг в една партия. Различията във възгледите и истините е хубаво нещо, но до време. След това започва кашата, която наблюдаваме. Когато в една партия всички са прави, има членове, но няма съмишленици. Това е по-лошо от плашилото на разцеплението.