|
Та в тази атмосфера, където по правило влизат елегантни любители на нощния живот, изведнъж нахълтва шумна тумба журналисти, фоторепортери и телевизионни оператори.
Спокойната идилия е нарушена
от разгъване на стативи и най-различни осветителни прибори, цензурни и нецензурни подвиквания, коментари по горещите теми на деня и прочее делови разговори. Мъже и жени сноват нервно между масите и търсят най-добрата гледна точка към сцената.
След първоначалната суматоха всеки си намира удобно място и зачаква търпеливо да започне чудото. А то е прочутият танц на дервишите, който малцина в света са имали възможност да видят на живо. И точно в този миг кръшните девойки се раздвижват между масите. Мъжката част се оживява видимо и пробва да установи социален контакт с дългокраките създания.
Между масите се разхождат и млади непознати момчета в джинси, които обаче след един-два любопитни погледа към девойките се насочват към сцената и започват да я разглеждат старателно. Даже се завъртат за проба. Това са всъщност дългоочакваните дервиши.
Те са на около 20-ина години
и не изглеждат по-различно от връстниците си в България или друга част на света. Прави впечатление, че не са от най-приказливите.
Що е това дервиш? В старите български енциклопедии няма да намерите нужното обяснение. Световните агенции пък ги споменават рядко. Например за да припомнят датата 11 януари 1904 г., когато британските войски избиват 1000 дервиши в Сомалия. Кратък откъс от дервишки танц има в шапката, с която се анонсира културният блок на CNN. Мистичните въртящи се хора обаче станаха истински хит преди няколко години, когато Мадона интерпретира танца им в един от своите клипове.
Малцина обаче са имали късмет да ги видят на живо. Един от редките случаи това да стане е да се посети турският град Коня. Само веднъж в годината - през декември, туристите могат да присъстват на тържествата в чест на Мевлана. Мевлана е името, под което е известен турският поет и философ Джалаледин Руми. Той е живял в Коня в първата половина на XIII в., информират турски справочници. В града той основава своето мистично религиозно движение, наречено "Танцуващите дервиши". Днес тайнствените хора се смятат за едни от най-добрите представители на традиционното турско фолклорно изкуство. Те са и най-съзнателните и ревностни пропагандатори на народната култура. В Коня се намира и манастирът-мавзолей Мевлана, където се пазят саркофагът с тленните останки на Джалаледин Руми и негови ръкописи.
Днешните дервиши обаче не са отдадени на религиозното течение мистични личности, а професионални танцьори. Което съвсем не означава, че спадат към познатите на всички ни изпълнители.
Те са танцьори, но от по-друг калибър
Съвременните дервиши изучават мистичния ритуал в манастири. Понякога с години.
"Дервишите са течение в исляма, в основата на което е хуманизмът. Те са група хора, които се отдават на изучаване на религията. Отделят се от светския живот, отказват се от плътските удоволствия и се съсредоточават в изучаването на религията и смисъла на човешкия живот. Целият ритуал на танца е изпълнен с мир и послания към света. По време на танца дервишите медитират и изпадат в транс. Понякога въртенето им продължава над 20 мин.", обяснява преводачът на групата.
В този момент в залата влизат самите дервиши, вече облечени в своите дълги бели дрехи. Съсредоточени са. Отново пробват няколко завъртания на сцената. Има няколко задължителни условия, на които те държат. Подът, на който се изпълнява танцът, трябва да е идеално равен, в залата трябва да цари пълна тишина, а публиката да не трябва да пие алкохол.
Пробвам късмета си и той проработва - единият дервиш се съгласява да говори пред "Сега". Той се казва Осман Коруш и е на 23 години. Идва от Анкара. Изучавал е ритуалния танц около 6-7 години. "Този танц е част от нашата култура и от една много дълбока хуманистична философия, която искаме да покажем на света. Това ме привлече", обяснява той. След което допълва: "Ние сме по-скоро танцова група, отколкото религиозна. Просто пресъздаваме танца."
Затова и ограниченията не са толкова строги, колкото при дервишите в миналото. "Не спазваме всички плътски забрани", не крие Осман Коруш. Той е идвал вече в България. Бил е преди години в Пловдив, а само преди 9 месеца е посетил Шумен. Но няма роднини тук. Признава, че
много харесва нашия автентичен фолклор
От него научавам, че единствените дервиши, при които има наследственост, са от гр. Коня. Спомням си за един документален филм, в който дервиши съвсем спокойно ядяха стъклени чаши и си пробиваха бузите с метални шишове по време на транс. Коруш обаче развенчава очакванията ми, че и тук ще има подобно нещо.
"Това са крайни последователи. Дори не може да се каже, че са дервиши. Те са фундаменталисти, секта. А ние проповядваме обич между хората, толерантност. Чрез танца опитваме да дадем отговор на въпросите кои сме ние, хората, откъде идваме и къде отиваме. За да изпълним въртенето, е нужна силна концентрация. Опитваме да изживеем усещането, за да бъде така, както е било навремето. Това е и един вид медитация, по време на която ставаме част от всичко въртящо се, от Вселената", обяснява Коруш.
Казват, че и публиката изпада в нещо като транс, докато ги гледа. Други пък твърдят, че са се излекували, съзерцавайки въртенето. Коруш обаче е категоричен, че
изпълнението им няма лечебен ефект
Но не крие, че публиката остава като зашеметена от танца. "В чужбина се отнасят към нас с огромно страхопочитание. А ние сме съвсем обикновени хора. Всичко идва от самия танц и идеята, която е в основата му", обяснява той.
Ще видим тая работа, проявявам мислено скептицизъм като същински Тома Неверни. Най-после започват. Първият танц, който гледаме, е на възраст 7 века и е без музикален съпровод, само под звуците на подрънкващи щитове и тънки извити саби. Изпълнителите - едри мъже в автентични ръчно бродирани дрехи, се бият не на шега. При това на сантиметри от камерите и фотоапаратите, а от оръжията им хвърчат искри.
След тях идва ред на дервишите. Девойките в оскъдни дрешки са за секунди забравени. Музиката ни
потапя в мистична атмосфера
Публиката затаява дъх, вперила очи в сцената. В този момент дервишите излизат - бавно и плавно, сякаш не стъпват по земята, а се носят над нея. Четирима са в бели дрехи, а един - в тъмни. Той ръководи церемонията. Тези с белите дрехи един по един се покланят на публиката, после на дервиша в черно, а накрая и помежду си. Това е първата част на танца. Тя е и доста продължителна. В един миг зазвучава песен. Мелодията е ведра, оптимистична. Човек има усещането, че се възражда. Колкото и невероятно да звучи, мелодията изчиства съзнанието от всички неприятни мисли и зарежда с енергия.
Дервишите се завъртат. Лицата им са спокойни, а по погледите им личи, че в този момент са някъде далеч оттук. Въртят се отдясно наляво, като лявата им ръка сочи нагоре, а дясната надолу. "С лявата вземаме Божието послание, а с дясната го разпространяваме сред народа", ми е обяснил преди това Коруш. Черните дрехи са символ на мъртвия човек, а шапките са надгробните камъни. Със завъртането започва прераждането.
Когато песента спира, ръководителят на групата се провиква кратко и всички се заковават по местата си. Само въртенето им е продължило 10 мин. После тръгват в права линия, покланят се отново и бавно излизат. Едва след това публиката има право да ръкопляска. Тя обаче стои като зашеметена. Никой не може да повярва на очите си. Това наистина не е просто танц. Това е магия.
|
|
|