|
Най-черният ден
30 юни 1971 г.! Този ден реших да прескоча до канцеларията на "Левски-Спартак" малко преди обяд. Слизайки от трамвая, видях на улицата ("Софийска комуна") внушителна група от хора. Като ме видяха, повечето се втурнаха към мен и ме посрещнаха с въпроса: "Вярно ли е? Кажи нещо?" Лицата им бяха изплашени, очите зачервени, погледите - почти замрели. Учуден и на свой ред запитах: "За какво става дума?" В този момент някой прошепна през сълзи: "Гунди и Котков катастрофирали тежко на път за Враца".
С подкосени крака се затичах към канцеларията на дружеството. След секунди бях вече там. Блъснах вратата на секретарката: "Цеце, вярно ли е?" Тя се хвърли към мене, прегърна ме: "Мъртви са и двамата! Като факел са изгорели след удар в камион. Заедно с тях е бил и военен." За миг просто онемях! Цеца се отпусна на стола и тихо зарида. След минутка-две събрах сили и се свлякох на улицата, където станалите вече хиляди с трепет и надежда ме очакваха. Вдигнах ръка. Мнозинството замря. Едва изрекох през сълзи това, което чух от секретарката. Потвърдих слуха! Хората заридаха. Някои дори неистово.
Раздялата
Денят на погребението на двамата футболисти бе делничен, обикновен. Слънцето трудно прозираше през сгъстените облаци над София. Тръгнах рано сутринта с трамвай N3 към мястото на поклонението - ст."Левски" (Герена). Малко преди подуянския мост забелязах тълпа хора, носещи десетки сини и черни знамена. Бавно и разпиляно се влачеха към стадиона. Като ме видяха, закрещяха: "Води ни, към дома на Гунди, а после на Герена! Ти си председател на клуба, с теб ще вървим". И ми тикнаха в ръката синьо знаме. Поех го и поведох колоната към родния дом на Гунди - в "Редута". Скоро колоната стана може би дълга над километър, не по-малко от 7-8 хиляди души. Стигнахме до дома на семейство Аспарухови. Заварихме също така много хора. На улицата бяха излезли родителите и голяма част от близките на нашия любимец. Подадох знак. Мнозинството замлъкна и коленичи. С още двама души от колоната отидохме и изказахме съболезнования от името на всички на прекършените от мъка родители. Целунахме ги, а те изридаха в прегръдките ни. Наоколо всички плачеха и кълняха съдбата. Представяте ли си какво значи десет хиляди човека да плачат накуп!
Половин час след това поехме към стадиона. Когато го наближихме, вече чакаха за поклонение от София и страната хиляди хора, подредили се на няколко километрова опашка. Всички искаха да се простят завинаги с незабравимите си любимци, да вторачат поглед и да им кажат последно "Сбогом!"
Сетният час
Настъпи часът на погребалната процесия. В стадиона, около него и в близките улици имаше повече от 20 000 души - левскари, локомотивци, слависти, цесекари, приятели на футболната игра от цялата страна. Всички чакаха и искаха да участват в нея. Мнозина вече бяха се простили с Гунди и Котков, но безброй бяха и тези, които не успяха. Просто денят не стигаше за всички. Колоната, влачейки се, потегли към вечното жилище на двамата любимци. От двете страни на пътя напираха хиляди. Кордонът на охраната беше изключително плътен - камиони и пожарни коли, милиционери, войници, цивилна охрана. Всички те с мъка удържаха хората. А в същото време отстрани към платформата с двата ковчега, поставени един до друг, се сипеше непрекъснат дъжд от букети с какви ли не цветя. Катафалката, зад която вървяхме непосредствено заедно с целия отбор и ръководството на дружеството, се движеше по килим от цветя, а грамадата над нея скоро се превърна в малък планински връх. Някъде по средата на пътя се случи нещо поразяващо. Незнайно как отляво едро човешко тяло тупна пред колата с ковчезите. В миг спирачките изскърцаха. Няколко души притичахме отпред и видяхме, че гумите на колелетата бяха опрели до тялото на млад мъж. Изпаднал в умопомрачение, той искаше да се самоубие.
Раздялата
Настъпи най-тежкият, най-страшният момент. Започнаха прощалните речи. Въпреки опитите на властта да ограничи влизането на хората поради липса на място наоколо, в продължение на стотици метри се бяха напластили хиляди хора. И те искаха да се простят в сетния час. Бях заел място в долния край на гробовете - на педя от ковчезите. До мен бяха застанали всички официални лица. По едно време някой ме хвана за ръката. Обърнах се. Видях млад офицер от милицията. Той ме извика към себе си, после плътно се долепи до мен и, тикайки нещо в ръката ми, прошепна:
- Това са костици от Гунди и Котков. Събрах ги от лобното място. Хвърли ги в някой от гробовете.
Върнах се на мястото си. По-късно, заедно с бучка пръст, пуснах найлоновото пликче в краката на Гунди...
Последната обич на Котето
След една тренировка на "Герена" в единия ъгъл на игрището бе седнал и си почиваше неотдавна облеклият синята фланелка русокос нападател на "Локомотив" Никола Котков. Минах направо на темата:
- Коте, много се сърдят твоите обожатели и приятели от "Локомотив", че си им изневерил в последния момент от твоя футболен живот и си дошъл в "Левски".
Котков ме погледна със спокоен, трезв поглед и сякаш имаше готов отговор.
- Не са прави! "Локомотив" е моята вечна майка и аз ще я помня и обичам до края на живота си. Нека знаят всички - кръвта вода не става!
- Тогава защо се нареди между "сините"?
- Просто така! Реших да сменя клуба си накрая на кариерата и най-вече да осъществя стара моя мечта - да застана в една нападателна линия до моя голям приятел Гунди и да поиграем заедно. Нали футболът е динамичен и красив спорт. Защо да не зарадваме всички - и левскари, и локомотивци. Пък и още много други!
И те наистина изиграха заедно няколко големи мача. Накрая изгоряха като факли заедно.
Трите златни правила
Гунди имаше три златни правила. Именно те може би го направиха голям и незабравим.
1. Трудолюбието - за него то бе пословично. Тренираше много, почти всеки ден - и сутрин, и следобед. След години мнозина му казваха: "Гунди, ти си гений във футбола!" А той им отговаряше: "Никой щъркел не е донесъл гений на земята!"
2. Скромността - величаеха го по вестниците, по радиото и по телевизията, по улиците и стадионите. Но той никога не "хвърчеше" в небесата. Веднъж преди мач на "Левски" с "Аустрия" (Виена) за КЕШ му казах, че австрийците са поискали да напиша специално за него. Той ме погледна и прошепна: "Че кой съм аз, за да пишеш само за мен? Ако трябва, пиши за момчетата. "Левски" е отбор от единадесет души и аз съм един от тях!"
3. Любовта към "Левски" и привържениците му. Веднъж по пощата пристигна светлорозов плик от Испания, на който пишеше на латиница: "Гунди, България!". Вътре - няколко реда молба за снимка и фотография на малчуган. След два дни Аспарухов дойде в канцеларията на дружеството, подаде бялото листче от плика с голяма негова снимка с автограф и надпис на гърба с латински букви: "Само Левски!", и ме помоли да го изпратим.
|
|