На новата "голяма екскурзия" на русенските нашенци към обетованите земи на Северна Европа погрешно се гледа като на политически проблем. Икономическата природа на този миграционен взрив е очевидна зад етническия воал и претенциите на изселниците да бъдат третирани като политически емигранти. Русенският случай е само по-ярка изява на ескалиращия процес на бягство от страната на



икономически излишните



български граждани. Това са пак хората, дето статистиката дори и за безработни не брои, защото толкова време са били без постоянна работа, че са минали отдавна всички срокове, в които държавата им е давала законната милостиня. Много поетично неведом чиновник е нарекъл тези около милион здрави, прави и трудоспособни хора "обезкуражени". В днешна България за този милион чифт работни ръце няма надежда да се хванат на работа. Затова естествено милион чифта крака хващат, накъдето им видят очите. Често дори и посоката е без значение и затова те следват течението, вървят натам, накъдето отиват всички. За обезнадеждения човек дори бъдещето в емигрантски лагер, в един затвор, изглежда по-добра перспектива от собствения му дом. Това е логичният резултат от продължаващата с години



политика на затворените очи,



която ту отказваше да признае, че в страната има сериозна безработица, ту се опитваше да обясни безработицата с мързела и тъпотата на безработните. И от време на време ни повтаряше прословутата приказка за градинката, която всеки българин бил имал, и от която той по чудодеен начин прехранвал цялата си безработна рода. С тази притча майсторите на трансцеденталната икономика "доказваха", че икономически излишните не са тяхна грижа, че прехраната им е автоматично гарантирана дори само от "градинката", и дори че няма нужда от някаква специална програма, която да даде в ръцете на безработните поне най-простите средства, за да могат да водят елементарно натурално стопанство. Запазването на работните места досега не беше аргумент срещу императива за незабавно "изолиране" и "ликвидиране" на цели отрасли. И до днес властта ни убеждава колко е правилно "да се разпродава незабавно" имуществото на данъкоплатците-длъжници, "да се режат на скрап" предприятия, за да се пълни бюджета, пък ако ще безработицата и 50 на сто да стигне. Това е то желязна финансова дисциплина. А може ли да има по-важни неща от



основния икономически въпрос,



който всяко общество е длъжно да реши, за да се съхрани: как да гарантира прехраната на своите членове. Даже маймунското стадо някак си е решавало този въпрос - още преди да стане електорат. И първите хора са си задавали същите въпроси, които стоят сега пред българската нация: каква е сумата на жизнено нужните ни средства? С колко работна ръка разполагаме, за да ги произведем? В кои отрасли колко души могат да работят? Кои предприятия могат да организират тяхната работа? Какви проблеми имат те и как да се решат? Колко души остават излишни? Колко инвестиции и какво друго е нужно, за да се създадат работни места за тях? Къде - в кой град или село, в кой отрасъл - ще се създават допълнително нужните работни места? Кой ще ги създаде? Откъде ще се покрива недостига на капитал? Значи нужно е да се състави надежден



баланс инвестиции-труд



на българската икономика. Той ще покаже най-ясно какъв реален недостиг на средства се е крил досега зад желязно дисциплинираните физиономии на държавните чиновници. Ако имаме реален за нашето национално стопанство баланс на наличния труд и инвестициите, можем да го поставим на масата на преговорите с Европейския съюз и да речем: имаме (примерно) милион и половина излишни работници. Изчислили сме, че за да им осигурим заетост и прехрана са нужни (пак примерно) три милиарда евро инвестиции. Дайте съвет, господа бъдещи съюзници, господа съветници от МВФ и всички международни финансови институции.



Или пари влизат - или хората излизат



и хукват по Европата. Затова кажете ясно откъде да вземем парите; или ни напишете матрица къде да денем хората. Ако предпочитате да експортираме за Европа расови български индивиди - готово (с всяка трудоспособна двойка вървят четирима възрастни, едно дете и трима чиновника, близо осем неспособни да се прехранват сами). Ако предпочитате обаче тези генетични комплекти да си седят в Милата Родина, тогава трябва да импортираме капитал да ги наеме и храни. Тази проста концепция по най-сложния икономически въпрос на деня е продукт на месеци умуване на петдесетина икономисти в Сбор 12 без 5, сиреч миг преди излишните сами да отпътуват.