------

В едно югоизточно кьоше на нашата карта се намира село с екзотичното име Хухла. Звучи така, сякаш е пущинак над пущинаците. (Името идва от думата "огън"). Има и такъв момент, но главното е друго. Селото всъщност е едно глобално село, съвсем в духа и терминологията на постиндустриалния свят. То е средоточие на какви ли не исторически, политически и чисто човешки превратности. Преди петдесетина години техническите му достижения са били две легла с пружина. Сега най-древната баба в селото изгледа говорещия по GSM-а си Иван Бунков, и замислено отсече: "Абе, и това е телефон...Ама без жица."

-----

Хухла още няма водопровод, затова пък е едно от първите електрифицирани села в България. Намира се на десетина километра от Ивайловград, а от най-високата му част се виждат Гърция и Турция. Най-високата част е връх Свети Илия, където е текла сакрална вода, и пак ще тече, вероятно...От Турция при ясно време си види Одрин, от Гърция - разни осветени като коледни елхи села...

Между гърци, турци, черкези, татари, латински рицари, казашки полкове, а защо не и персийски и римски походи е просъществувало селището на това място, и ей го - има го и днес, макар с доста позамрели функции. При това си е чисто българско.

Има-няма някакви 100 години, откакто вихрите на националните страсти са веели в Хухла по най-драматичен,



да не кажем трагичен начин.



Чак през 1900 г. хухленци успяват да отхвърлят духовната власт на Цариградската гръцка патриаршия и се присъединяват към Българската екзархия. (Хухла след Берлинския конгрес остава под властта на султана). Гръцкият митрополит в Ортакьой обаче не пуща български свещеник в селото. А гръцките попове отварят училището и започват да учат децата на гръцко четмо и писмо. Един неделен ден хухленските жени прогонват с колове и камъни гръцките попове и учители. Турският управител на Ортакьой изпраща стражари да арестуват бунтарките - Мария Трендафилова и Катерина Младенова. Другите жени обаче обясняват, че всички заедно са участвали в бунта. Тогава дошъл одринският управител и провел анкета дали хухленци са българи или гърци, както твърдял владиката. Теглил една черта и казал: "Които са българи - оттук, които са гърци - оттам." За гърци се обявили само двамата певци, които пеели в църквата. Жените и децата им обаче минали чертата откъм "България". Тогава окръжният управител казал на владиката,



че дава ключа от църквата на българите,



защото "падишахът не желае заради гяурски верски разправии в империята му да има бунтове и размирици".

Обаче размириците не свършили.

По време на Балканската война в Хухла влизат български войски от опълчението. Никой местен турчин не пострадал, избягал само бирникът - Караали. Българите превземат Одрин, Турция капитулира и се изтегля по линията Енос - Мидия. Само че после тогавашният ни монарх - Фердинанд, дръпва войските си от юг, и тръгва да воюва крайно неудачно с бившите си съюзници - Сърбия и Гърция. Та турците, заедно с Караали, се връщат необезпокоявани. Въпреки че през това време се подписва Букурещкият договор, според който Хухла остава в България, в Ортакьой идва Илияз бей, албанец по народност, и организира "народна милиция" сред гръцките шовинисти. Споразумява се да подменят командира на турската войскова част в Хухла. Редовната турска войска оплячкосва добитъка и си отива. В селото влиза турски башибозук и гръцките шовинисти на Илияз бей. Събират всички българи в две къщи, почват да им искат пари за откуп,



а после изколват цялото намерено там мъжко население на селото.



Успели да избягат само двама - 21-годишният Христо Папуфов и 17-годишният Димитър Христов. Христо като по-юнак халосал и съборил с голи ръце башибозуците, и хукнал да бяга към близката река Арда. Един турчин стрелял и го ранил в крака, но беглецът сколасал да се скрие в гъст къпинак, а после допълзял ранен до една воденица, където го превързали. Жените били подложени на гавра, а после ги подкарали към Одрин и само намесата на руския консул ги спасила от насилствено помохамеданчване.

39 души загиват по време на тези кървави събития. Сега в долния край на селото има вдигната възпоменателна плоча в тяхна чест. Точно на това място камерната музикална формация "Студио "Нов живот" изнесе концерт, а поетите Ивайло Балабанов - родом от Хухла, Филип Хорозов, Галина Николова и Ралица Чернева направиха поетичен рецитал. Преди това към върха на селото - Свети Илия, се изкачи цялото местно и столично братство, за да присъства на освещаването на място за параклис. Освещаването достатъчно авторитетно извърши отец Боян Саръев. Професор Иван Маразов обясняваше, че откритите останки на върха, със следи от иманярски набези, са от древно тракийско светилище. За древността на самото селище Хухла свидетелстват и останките от крепост, намираща се на 4 км югоизточно от селото при устието на Балък-дере в река Арда - известното хухленско кале, както и много други. Горе на върха изпя няколко песни и известният фолклорен ансамбъл от близкото село Свирачи.



Мистериите Хухла не са в старините,



нито в буйния нощен празник след това. Самият празник си имаше всичко, което е типично за българския събор - и местни, понаквасени дедета, радостни от повода, и свенливи в началото гражданя, внимателно заобикалящи кравешките отпадъчни продукти по улицата; и музика, и кебапчета, и бира, и ракия, и печено агне...В това мистерия няма, само настроение има. Мистериите са, че древно и ново, селско и градско, младо и старо се омешват в калабалък, който може да е символ на цялата мешавица в планетарен и времеви мащаб. На миналите "Мистерии Хухла" театър "Ла Страда" изигра в селското читалище "Мармалад". Читалището не бе виждало театър от десетилетия, камо ли модерна врътня като "Мармалад". Вазовата "Многострадална Геновева" в "Под игото" избледня пред реакциите на достолепната хухленска публика. Сега, на няколко менти, мастики или бири, мистериозната Хухла също се показа средоточие на българската и световна парадоксалност. Кметицата изчете поздравителна телеграма от президента Петър Стоянов, който заявяваше, че е с хухленци. Но водопровод няма и няма - само една чешма цъцри в цяло село. От друга страна, малко под селото се вие един огромен язовир - "Ивайловград". От трета страна, Хухла е дала на България много и активни люде - само Иван Бунков е енергетичен като трима Жорж-Ганчевци. От четвърта страна, самото село е почти обезлюдено, освен на събора си. От пета страна, изобщо не се дават хухленци, а са пълни с родолюбиви и патриотични инициативи - например да изградят параклис, или да си преброят родовете до девето коляно поне. От шеста страна, като ти се допикае, няма къде: "Ми шорай у гората, мо", рече добродушна хухленка на закъсало градско девойче.

Е, това ако не са мистерии, то кое?