|
"Това беше по времето на изборната кампания за първите парламентарни избори след преврата от 19 май 1934 г. Създаден бе един избирателен закон, според който кандидатурата за народен представител се поставяше само лично от заинтересования кандидат. Никой не можеше да стои зад него: никаква партия (партиите бяха забранени тогава), никаква група избиратели, никакъв печатен орган. Кандидатът сам си насрочваше и устройваше предизборните събрания, сам ги откриваше и закриваше, сам се представяше и единствената му печатна пропаганда се състоеше в разлепване по стените и оградите на къщите афиши, в които се самопрепоръчваше. Вестник, който поместеше пропаганден материал за някой кандидат или под някаква форма се превърнеше в личен орган на някой кандидат за народен представител, подлежеше, разбира се, на спиране.
Една от много важните особености на избирателния закон, по който се проведоха изборите през м. февруари 1938 г., беше и това, че законът за пръв път даваше избирателни права на жените - с ограничението, че жените могат да избират, но нямат право да бъдат избирани. Тогава за пръв път в изборните помещения се създадоха по две секции - секция "а" и секция "б",
секция за мъже и секция за жени
Съпругът и съпругата можеха да идат под ръка до самото изборно място, но там трябваше да се разделят и жената отиваше да пусне бюлетината си в своята, женската секция, а мъжът гласуваше в мъжката секция. Отчитането на резултатите ставаше по секции, така че можеше да се знае кой кандидат колко "женски" и колко "мъжки" гласа е получил.
Тодор Кожухаров се беше кандидатирал в един район, който се покриваше с част от сегашния район "Васил Левски". В същата секция беше се кандидатирал и лидерът на социалдемократите Янко Сакъзов. Общото убеждение беше, че по държавническа мъдрост, политически опит и умереност Сакъзов превъзхожда многократно Кожухаров. Затова общо беше учудването, когато бе избран Тодор Кожухаров, а не Янко Сакъзов. След като се направи анализ на изборните резултати, оказа се, че Кожухаров е получил много повече "женски" гласове, отколкото бяха подадени за съперника му: жените бяха избрали хубавеца Кожухаров. Те се подведоха по мъжкия му чар: стройна фигура, мургав тен на лицето, леко, грациозно накуцване поради заседнал в тялото му куршум, получен на бойното поле...
Впрочем около тази реформа на новия режим избухна и се разрази голям спор в печата. Не е чудно, че против даването избирателни права на жената се обявиха такива реакционери като ексцентричния проф. Александър Балабанов и художника Борис Денев, който писа, че "приравняването на жената с мъжа
е признак на упадък на обществото"
Чудно е, че дори между жените нямаше единомислие по въпроса. Между видната писателка и деятелка на женското движение Ана Карима, бивша съпруга на Янко Сакъзов, която защитаваше изцяло идеята за женското равноправие, и председателката на Женския съюз и редакторка на в-к "Женски глас" Димитрана Иванова избухна публична, печатна свада от най-лош вид. Двете едва ли не се хванаха за косите и направиха лоша услуга на онези, които твърдяха, че жените щели да уреждат обществените работи с повече кротост и търпимост...
Изборите, които 19-майският безпартиен режим произведе през 1938 г., бяха свързани и с класическата смърт на шефа на Демократическата партия Александър П. Малинов: той почина през време на речта си, на катедрата, в своето предизборно събрание, което беше свикал в салона на кино "Модерен театър" (днес кино "Цанко Церковски"). Салонът беше препълнен, страничните коридори и фоайето бяха претъпкани, огромно множество граждани изпълваше булеварда и чакаше да чуе речта на Ал. Малинов, която щеше да се предава и по високоговорителната уредба. Правеше ми впечатление, че голяма част от множеството пред театъра нямаше вид на привърженици на една буржоазна партия. С голяма мъка успях да се вмъкна в салона. Малинов беше застанал пред катедрата и почваше вече речта си. Облечен в жакет, както винаги, той говореше бавно, спокойно, плавно, без жестикулации. Пред него на катедрата стоеше чаша с вода, сложена върху чинийка. Беше страшно задушно, затова излязох и останах да слушам във фоайето. По едно време Малинов повиши тона, гласът му стана твърд, енергичен, ораторът каза бавно, но натъртено, произнасяйки думите почти сричка по сричка: "Ня-ма прош-ка за дър-жав-ник, кой-то е по-газ-вал на-род-ни-те прав-ди-ни! Ня-ма прош-ка..." - и изведнъж гласът секна, нещо тракна, в първия момент помислих, че е обърнал чашата, която стоеше пред него на катедрата, настъпи някакъв глух шепот в залата, суматоха, хората се юрнаха да влязат в салона, за да видят какво е станало, а откъм подиума викаха: "Опразнете салона, излезте всички навън!"
Ал. Малинов лежеше прострян на подиума,
с крака към публиката. Събуха обувките му, някой започна да разтрива стъпалата му, неговият личен и политически приятел д-р Ораховац се мъчеше да направи невъзможното, изведоха жената на Малинов, почти припаднала. Повикана бе линейка. Тя пристигна много бързо и застана до тротоара на насрещната страна на улицата пред театъра. Когато изнесоха Малинов на носилка, докато вкарат носилката в колата, стоящите около линейката запяха "Жив е той, жив е". Песента бе подета нашироко, вдигнаха се множество ръце, свити в юмрук. Линейката потегли за дома на Малинов...
Сега всичко ми стана ясно: хората, които в началото ми се видяха чужди като публика на един буржоазен държавник, бяха комунисти. Свитите в юмрук ръце, вдигнати високо нагоре (тогава за пръв път видях този поздрав), бяха ръце на комунисти. Това бяха изборните съюзници на Малинов и на Демократическата партия. Комунистите не можеха да поставят свои кандидатури, защото беше повече от ясно, че ако някой от тях успееше да зарегистрира кандидатурата си и да бъде избран, изборът му неизбежно щеше да бъде касиран - както и стана. Затова комунистите бяха решили да подкрепят и подкрепиха в изборите демократическите кандидати."
х х х
"На 22 юни, пак неделя (Хитлер предприемаше всичките свои важни, "светкавични" акции винаги в неделен ден рано сутринта, докато политическият свят още спи), към 6 часа сутринта завъртях копчето на радиоапарата, за да събера новини за коментара си. Попаднах на някаква германска радиостанция и с изумление чух гласа на Хитлер да произнася следните думи: "... и ние заповядваме на своите войски да преминат границата и да навлязат в съветска територия!" Това беше краят на предаването. Повече нищо не чух.
На минутата позвъних на Габровски у дома му. Той веднага се обади. Казах му какво съм чул.
- И аз току-що чух това - каза ми той.
- Добре - какво ще правя с коментара? - казах.
- Днес няма да говориш за това - отговори ми той.
- Това не мога да направя - възразих му. - Аз не мога да не се откликна на това събитие. То значи да се самоубия като журналист. Пък и хората трябва да знаят какво става.
- Добре, ще почакаш тогава. Обади ми се по-късно. - И затвори телефона.
Всичко това ме изненада и озадачи силно. Не знаех Габровски да е ранобуден, още по-малко пък можех да очаквам, че в 6 часа сутринта, в неделен ден, ще седи пред радиоапарата и ще търси да хване някоя чужда радиостанция. Като размислих, стана ми ясно, че правителството и лично Петър Габровски като министър на вътрешните работи ще да са били предупредени от германците да вземат потребните предохранителни мерки за в случай на народни вълнения у нас.
Когато два-три дена подир това разправях на Филов, че е трябвало и аз да бъда своевременно предупреден за предстоящото събитие, за да мога по подходящ начин да подготвя общественото мнение, той ми възрази: "Генералът - той разбираше военния министър ген. Теодоси Даскалов - беше наредил вече да се вземат мерки по Дунава." Де го биеш, де се пука! (По-късно разбрах че мерките на ген. Даскалов са се състояли в нареждане да започне затъмняването на нашите крайдунавски градове и че тези мерки са му били внушени от германците.)
Във всеки случай думите на проф. Филов ми потвърдиха косвено, че правителството е било предупредено от германците и че в 6 часа сутринта на 22 юни 1941 г. министър Габровски не е седял пред радиоапарата нито случайно, нито по навик."