Д-р Михаил Илиев е роден на 15 февруари 1950 г. в Плевен. Завършва с пълно отличие и златен медал местната математическа гимназия. Въпреки че е майстор на спорта по шахмат, избира медицината за своя професия. Завършва Медицинска академия чак през 1977 г., като обича да казва, че 10-те години следване са едни от най-хубавите в живота му. Започва като лекар на футболен отбор през 1980-а, когато 1 година работи в "Спартак" (Пл). През 1982 г. се премества в "Славия" за цели 10 сезона. От 1993 до 1997 г. работи в "Левски". От 1996 до 2001 г. е в националния тим, откъдето е уволнен от Стойчо Младенов. През следващата година е президент на Българска федерация по шахмат. След назначаването на Пламен Марков през 2003 г. е върнат в националния по футбол, с който работи и днес. Женен е, има 2 дъщери.

------

1. Отмъщението на лекаря



Преди началото на едно първенство бяхме на лагер със "Славия" в Австрийския хотел в Сандански. За треньор на тима бе назначен Добромир Ташков, който току-що се бе върнал от работа в чужбина и бе много амбициран да се докаже в България. Още в първия ден на лагера той издаде заповед никой да не заключва стаите си през нощта и започна да прави внезапни проверки. Така към 1,30 ч. сутринта бях събуден от зверско блъскане по вратата. Аз, разбира се, се бях заключил. Отварям и гледам Ташков и помощника му. "Защо си заключил, нали бях издал заповед всички врати да са отворени?", попита той. Отговорих, че имам апаратура за над 20 000 германски марки и не мога да рискувам. Въпреки това треньорът прерови стаята - баня, гардероб, напъха се под леглото. Накрая, като видя, че няма нищо нередно, обяви, че ще ме накаже за неизпълнение на заповед. По това време "Славия" бе военно дружество и това си бе нормално. Добре, ама д-р Илиев не може да остави нещата така. Още на следващия ден видях, че до стаята на Ташков е тази, в която камериерките прибират инвентара си. Подкупих ги и успях да вляза в нея. Имаше едни огромни будилници и аз ги навих за 5 часа сутринта. На следващия ден Ташков и помощникът му се появиха в плачевен вид, тъй като будилниците бяха от онези, които трябва да бъдат спрени, иначе не млъкват. А стаята, в която бяха часовниците, през нощта си е заключена.



2. Емиграция в Швейцария



Със "Славия" през 1983 г. сме в Швейцария за мач от турнира "Интертото" срещу "Грасхопърс". Освен че съм лекар, изпълнявах и функциите на администратор на отбора. Треньор тогава бе Атанас Пържелов. Според правилника тогава домакините бяха длъжни да осигурят на гостите командировъчни, чиято обща сума бе доста сериозна. Идва при нас в хотела президентът на "Грасхопърс", носи един плик с пари и ми ги дава. Казва ми: "Брой." Аз обаче му отговорих, че швейцарците са сериозни хора и им имаме доверие. Човекът пак ми казва: "Брой", но и този път любезно не се съгласих. Той даде парите и си тръгна. Започвам аз да раздавам парите и по едно време те свършиха, а половината от отбора не си бяха взели командировъчните. Викам си: "Край, втасах я. Сега влизам в затвора, защото никой няма да ми повярва, че са ме преметнали. Ще решат, че съм ги откраднал." И почвам да си мисля как ще остана в Швейцария. Тъкмо тогава се бе родила дъщеря ми. Изобщо притесних се много. Накрая събрах кураж, отидох на стадиона, а там ме чакаше президентът на "Грасхопърс", който, като видя, че съм в прединфарктно състояние, веднага ми даде останалите пари. С Пържелов решили да се пошегуват.

Тази история има продължение и на реванша в София. Същите пари, които те ни дадоха, ги събрахме и на реванша трябваше да им ги върнем. Час преди мача обаче швейцарците обявиха, че докато не си вземат парите, няма да излязат на терена. А парите ги беше прибрал един от зам.-председателите на дружеството, който решил, че швейцарците няма да си ги поискат. Започва се едно търсене, а него го няма. В клуба пък такава сума също няма. Д-р Илиев обаче отново спаси положението. Отидох до кръчмата на стадиона и нейният управител Бай Мирчо на доверие ми даде сериозна сума, с която оправихме положението. И мачът се игра.



3. Мач на осветление



Отново сме на лагер със "Славия", но този път на "Тихият кът" на Витоша. Ужасна скука, тъй като изкарахме в планината близо 3 месеца. Точно тогава бяхме взели Демир Демирев и още едно момче от "Сливен". Двамата спяха в една стая. Предстоеше ни мач срещу "Локо" (Сф), който трябваше да се играе на стадион "Васил Левски" на осветление. Влизам аз в стаята на Демирев и започваме да си говорим за предстоящия мач, в който той трябва да дебютира за "Славия". Питам го дали той и другото момче някога са играли на осветление. Те, разбира се, си нямат никаква представа за какво става дума. Реших тогава, че трябва да им покажа. И ги накарах цяла нощ да спят на светната лампа. За да свикнат. На другия ден съжалих, защото и двамата почти не бяха мигнали. Добре поне, че ги пуснаха в игра едва през второто полувреме.



4. Кифла "осморка" за 8:0



През 1994 г. работих в "Левски", където треньор бе Георги Василев, а спортно-технически директор Андрей Желязков. Отборът беше невероятно силен, същия сезон би ЦСКА със 7:1. Добре, ама на първо място бе "Локо" (Сф), където кондиционен треньор бе моят много близък приятел Трендафил Терзийски. Предстоеше мач между двата отбора и в понеделник вестник "Футбол" излезе със заглавие "Локо" (Сф) чака поредните си клиенти". Разликата бе 3 т. в полза на "железничарите" и ако ни бяха победили, много трудно щяхме да ги настигнем и да се преборим за титлата. Взимам вестника, отивам на "Герена" и право при Гочето и Жужо. Предложих им да закача вестника в съблекалнята, без изобщо да надъхваме допълнително играчите. Така и направихме. Непосредствено преди мача в тунела на стадиона при мен идва Терзийски и ми казва: "Много си прежълтял, явно доста ви е страх." Не му обърнах внимание, но той не спря. "Ще ви бием поне с 2:0", "Нямате шансове", и т. н. Добре, ама до почивката резултатът бе 4:0 за "Левски" (б. р. - мачът завърши 8:0). Влизаме в тунела на полувремето, а Терзийски го няма. Притесних се, че му е станало нещо. На следващия ден му пратих една кифла "осморка". За спомен. Въпреки това и до ден-днешен си оставаме големи приятели.



5. Фукара рибар



Първо, искам да уточня, че много обичам да ловя риба. Наследил съм го от баща ми, който беше страшен рибар. Като дете в Плевен това бе едно от любимите ми неща. В неделя ходехме или на мач на "Спартак", или на риба. Тази история обаче се развива доста години по-късно. Със зет ми сме за риба в Балчишкия залив. Излязохме с неговата яхта в морето. Имахме и късмет и хванахме доста риба. Тръгнахме да се прибираме и стигаме до брега. Последните 20-ина метра обаче е доста плитко и трябва да се преминат с ходене във водата. Аз обичам да се фукам и тръгвам смело напред, носейки живарника с рибата. Физиката ми обаче не е толкова сериозна и изкачвайки се на брега, се подхлъзнах. Паднах във водата, но не точно където трябва, а в канала, от който цялата канализация на Балчик се изсипва в морето. Въобще до шията бях в фекалии. Реакцията ми обаче бе доста добра, тъй като ръката с живарника, остана навън. Рибата не пострада - за разлика от дрехите ми. Оттогава предпочитам да ловя риба на маса с голяма компания. Друг път пък рибите идват направо в кабинета ми.

-----

Записа: Петър Захариев