Винаги съм смятал, че освен всичките останали ефекти, които има върху гражданите, обществото като цяло и държавата, най-опасното свойство на корупцията е да разяжда самия фундамент, върху който се изграждат демократичните институции на една държава в посткомунистически преход.

Според изследвания на колектив, воден от Ричард Роус, не бедните и не загубилите от реформите, а именно тези, които вярват, че страната им е корумпирана, са най-честите поддръжници на недемократичните алтернативи. Корупцията и социалното неравенство са двете най-силни основания у част от хората в бившите комунистически страни да се прокрадва така наречената посткомунистическа носталгия, а други направо да мечтаят за тъй наречената "твърда ръка" или за "силния човек", който ще тури на мястото им корумпираните политици, съдии и чиновници и гражданите ще въздъхнат с облекчение.

Отнася ли се тази опасност за страните, напуснали преди десет години разрушената империя на комунизма? Струва ми се, че ако не бъдем достатъчно бдителни - да.

В една екстремна ситуация гражданите на такава страна с голяма степен на вероятност биха последвали онези, които пламенно им обещават да изкоренят "прогнилата система" и на нейно място да изградят една "истинска демокрация", която да обслужва само и единствено честните граждани на държавата.

Зад лозунга "За борба с корупцията и за установяване на тъй наречената истинска власт на народа" могат да бъдат поставени под съмнение завоювани вече права и свободи на гражданите и популизмът лесно може да измести усилията за изграждането на едно демократично общество от европейски тип.

Не случайно аз търся пряката връзка между корупцията и социалното неравенство, когато обсъждаме заплахите, пред които са изправени новите демокрации в Източна Европа.

Защото в очите на хората корупцията се явява единственото достоверно обяснение как за няколко години едни станаха много богати, а други - много бедни. Защо фалираха предприятията, защо в определени райони на България безработните са повече от работещите. Защо в крайна сметка никой не е в затвора за извършени престъпления.

Не дори бедността, а социалното неравенство и отказът от политика на социална справедливост може да се окаже най-големият проблем през второто десетилетие на нашия преход.

И въпросът е как ще решим този проблем.

Стандартният отговор на икономистите е, че проблемите на бедността и на социалното неравенство ще бъдат решени от един стабилен и значим икономически растеж. Повечето икономисти сякаш вярват, че животът на хората ще стане по-добър и по-справедлив, ако "тортата" стане по-голяма. Президентите обаче имат правото да се съмняват в онова, което им предлагат като единствено решение. Растежът произвежда повече национално богатство, но не непременно повече справедливост. Така че е важно "тортата" да е по-голяма, но не по-малко важно е и как тя ще се разпределя между тези, за които е предназначена.

При това желанието за социална справедливост съвсем не е понятие от левичарския политически речник, от който мнозина сякаш умишлено се пазят. Терминът "социална пазарна икономика" в крайна сметка бе създаден в Германия по време на управлението на Християндемократическия съюз на Конрад Аденауер.

Обществените очаквания за промяна ще бъдат излъгани, ако ние не успеем да убедим хората, че справедливостта наред с икономическия растеж е целта на нашата политика.

Три са стратегическите стъпки в тази посока. Днес в моята страна текат дебати за бюджета и ще си позволя да използвам тези дебати, за да илюстрирам това, което искам да кажа. Правителството предложи удвояване на детските надбавки. Това е много важен и позитивен знак за обществото. Но дори и това увеличение всъщност е част от политиката на субсидия на богатите, която доминира в моята страна през последното десетилетие. За мен е ненормално хора с хиляда или две хиляди лева месечен доход да получават допълнителните осем лева и също осем лева да получава младо семейство, в което и двамата родители са без работа. Справедливата държава не дава на всички, а на тези, които имат нужда.

Работещата съдебна система е вторият елемент от една политика на новата справедливост. България има нужда от реформа на съдебната система, която да гарантира, че хората не просто ще имат права, но и ще могат да ги упражняват. Новото мнозинство в българския парламент сякаш има добри идеи в тази насока и е изключително важно те да бъдат реализирани. И въпросът не е само в създаването на добри закони от парламента.

Добрите закони са много важни за функционирането на една демокрация, но не по-малко важно е в държавата да цари духът на законността - тоест убеждението на гражданите, че държавата и техният живот се управляват единствено и само от законите.

И третият елемент от една нова стратегия е инвестицията в образованието.

Посветих изказването си на проблемите на корупцията и социалната справедливост, защото, струва ми се, те застрашават в най-висока степен самите устои на изграждащите се демократични общества. А това може да ни изправи пред най-страшния за Източна Европа сценарий.