Трябваше ли почетна армейска рота да ознаменува годишнината на Тодор Живков или можеше да се мине само с група охранители от "Ипон"? Трябва ли джакпотът от тотото да се облага с данък като в Америка или не? Има ли право Татето Бакърджиев да говори за клиентелизъм в СДС или няма?

Тато, тото, тате и така нататък. Над публичния живот в България сякаш витае някаква екзистенциална изчерпаност. Нещата, които са важни, изглежда, нямат нищо общо с ежедневието на човека, с раждането, децата, работата, смъртта. Смъртта присъства само като сводка на КАТ за катастрофите. Децата, които ще тръгват на училище от 15 септември, са фон на проблемите на издателите на учебници.

Бъдещето е обвито в мъгла и надежда поради господарите на мълчанието. Миналото пък е белязано от знаци, които малко говорят на близо половината българи - 9 септември отново успешно противопостави значителен брой съграждани, които отново не успяха да обяснят защо толкова се палят около тази дата на всички онези, които са забравили или не знаят изобщо какво се е случило на 9 септември.

Броят на хората, които и не искат да знаят за 9 септември, е правопропорционален на броя на желаещите да спечелят джакпота. Близо милион и половина лева от тотото се виждат като магически начин да се спасиш от "всичко това". Ако рекламистите на "тотализатора" са на място, ще обявят, че печалбите ще се заплащат в евро. Така хем ще направят страхотна реклама на обединена Европа, хем ще уцелят десетката в нагласата на хората - желанието да избягат.

Ето едно вълнуващо, чисто българско изречение: границите на модерния български екзистенциализъм се затварят между тоталитаризъм и тотализатор. Съвсем не е разбираемо като казаното от Васил Цанов при откриването на паметника на Живков в Правец: "Имаше работа за всички, ред и спокойствие царяха в страната." Като се замислим за онези времена - на Тато, а не на Тате, - наистина в страната царяха такъв ред и спокойствие, че дори шестица от тотото не променяше драстично начина на живот на спечелилия. Нямаше бягство. Нямаше дори и възможност да мислиш за такова освен за физическо изчезване от страната.

Преди време един български политолог съобщи изключително крилата фраза. Ставаше дума за идентичността между модерност и хомосексуализъм. Коментирайки плахите опити на български хомосексуалисти да направят публично своето общество, политологът каза: те дори не са истински хомосексуалисти, те просто не искат да са българи, но не знаят как по друг начин да го изразят. Не заради хомосексуалистите, а по принцип повтарям поговорката: Както и да се въртиш, задникът ти е все отзад!

Сред причудливостите на българското желание "да избягаш от тато, тате, тото, etc." може да се впишат и резултатите от парламентарните избори - сбъдналата се приказка със Симеон Втори. И това е само една от материализациите на представата за бягство тук и сега, извън близо 1 милион сънародници, които предпочетоха през последното десетилетие да не живеят в България.

Според мен има две много важни неща и те не са изборът на Симеон Втори: уникалното е, че единайсет години след края на тоталитаризма е възможно да спечелиш един милион лева от тотото, които са равни на един милион немски марки. Изключително е също, че спечелването на тези пари е надежда за много хора, че наистина ще променят живота си. Като се замислим, тези две промени май са най-силни гаранции, че времето на Тодор Живков окончателно е отминало. По-важни от царя-премиер, по-достоверни от многопартийния политически модел, по-осезаеми от липсата на визи и предстоящото ни членство в НАТО.