|
Херман Хесе
----------
Преди 12 години на 10 ноември една новина обиколи кафенета, кухни и сокаци мълниеносно: сменят Тато!
Ако си помисли човек - още обикаля.
Новината тръгна от боянския Дом 1, където стана Историческият Пленум на ЦК. В този дом притракваха и поскърцваха най-скритите трансмисии на властта. Софиянци казваха "горе" и поглеждаха към Бояна така, както древните гръцки орачи са гледали към Олимп.
-----------
Според сегашния директор на Националния исторически музей - Теофана Матакиева-Лилкова, хич не са малко хората, които идват в музея заради възможността да видят резиденцията отблизо.
Малко повече от година мина от времето, когато НИМ бе открит, и 12 години се отъркулиха от деня, когато Тодор Живков подаде оставката си пред ЦК. Всеки що-годе нормален наш съгражданин има своя версия какво се е случило през тези 12 години, която версия обикновено силно се различава от версиите на комшиите му. Затова сега няма да дълбаем този онтологичен въпрос. Що се отнася до едната година живот на преместения музей, според статистиката на новото място са го посетили 163 870 души.
Не е малко
Голяма част от тези демократични посетители - близо 40 000, са ученици. Те и хабер си нямат кой е бил Стопанинът на голямата бяла сграда. Другата част - техните мами и татковци, още живеят с мисълта, че на 10 ноември са присъствали на чудо. Много българи мислеха, че Тато е нещо като Мадарския конник или Байкушевата мура - ти се раждаш, работиш, пенсионираш, умираш, а тези забележителности пребъдват, само от време на време ги потягат. Помним нездравия ажиотаж на 10 ноември 1989-а, и телевизионните камери, уловили полузомбираното изражение на извадения от равновесие пръв партиен и държавен ръководител. Е, това се случи в залата в Бояна. Залата е същата - сега НИМ я дава понякога под наем. В нея преди месец се събраха десетина държавни глави и НАТО-шефът Джордж Робъртсън, но не за да са по-далече от глобалната обич - не казваме такова нещо. Събраха се там просто за да са по-близо до историята.
Любезната г-жа Матакиева и служителката Мая Нанкова показаха пред екипа ни
синтеза между древна и нова история
Беше много интересно. Там гдето днес е Панагюрското златно съкровище например, може би съвсем неотдавна златни указания е давал Милко Балев. Пък гдето е вдигал другарска наздравица на коктейл другарят Чудомир Александров, днес кротко лежат под стъклените си похлупки керамични съдинки от халколита и бронзовата епоха. Ей тъй се срещат епохите, и миролюбиво става всичко, което - без никаква ирония - говори за нашата национална и демократична възмъжалост. Ние само един мавзолей взривихме, но то, слава Богу, бързо се забрави в светлината на талибанските артилерийски атаки срещу статуите на Буда в Афганистан.
А можехме да турим динамитя и на резиденцията! Но не го направихме, което оставя отворена портата на цивилизационния възход пред България.
Влязохме в Самия Работен Кабинет
на Първия, който се намира току зад работното място на г-жа Матакиева-Лилкова. Кабинетът, както и много други кабинети по резиденции, не е бил особено използван. Построен е така - да има. Бюрото на Тодор Живков е автентично - ниско, дъбово бюро, като го загледа човек, нищо особено. Сега всеки шеф на бензиностация може да си купи и по-хубаво. Директорката ни показа и санитарния възел към кабинета, и ние надникнахме свенливо; все пак има граници пред плебейското любопитство, нали. Възел като възел - малко по-мащабен само. Ако трябва да го сравним с обикновените възли, то той спрямо тях е като Юлска Концепция спрямо доносче до Шесто за другар по чашка... Възел голям, но без излишен лукс. Първият не е бил човек на лукса и имането, дори подаръците човекът ги остави на държавата, и скоро също ще бъдат изложени.
Влязохме в прочутата зала,
но докато чакахме да запалят тока вътре, разгледахме най-новите експонати. Близо един до друг, в помещението, посветено на периода до 1946 година, са столът на Вълко Червенков от Народното събрание и тронът на цар Борис III. А край тях митральози, военни униформи и прокламации. Какво по-поучително за днешния юноша, свикнал да взривява марсианци в компютъра си, от това мирно съжителство между мебелите на идеологическите врази! Па били тези мебели и символ. Стоят си и столовете в залата - точно така, както са стоели на 10 ноември преди дузина години. Музеят печели от тази зала пари. Пазарното начало не е подминало и НИМ, но оправната директорка има с какво да се похвали - 280 000 лева са само собствените приходи на музея, което дава възможност да се купуват нови експонати, нови столове.
А днес столовете
сменят разположените отгоре им ръководни седалищни мускули по-често отпреди. При демокрацията, поради присъщото на тълпата желание за разнообразие, тя е склонна да си менява вождовете понякога не от необходимост, а за чиста забава. Ей така - хубав си, ама я да те чушна от стола, та смях да падне... Затова и вождът е петимен да се завинти за стола си, ако може, и да натиска главата на ветроглавата тълпа надолу. Ама пуста демокрация...Никой вожд не е чак толкова влюбен в демокрацията, колкото си дава вид, ей това също може да се усети в НИМ. Тези неща не занимават директорката на музея, занимава я желанието да намери дарители, за да откупува все повече експонати. Например който даде 500 лева, ще му се запише името за вечни времена, а музеят ще откупи български оловен средновековен печат, моливдовул, от X век, на цар Петър с царица Мария.
В новото време става все по-важно не на кой стол си седял, а дали имаш 500 лева. След това вече изпъква въпросът къде ще идат - за моливдовул или за гроздова.
Най-добре е да имаш и за двете, но то идва със зрелостта, а не с възмъжаването на демокрацията.
|
|
|
|
|