Снимки: Личен архив



Когато семейните имигранти пристигнат за сефте в Америка, първото им жилище обикновено е апартамент. В САЩ даването на апартаменти под наем е монопол на няколко големи компании. Те стопанисват комплексите от десетки дву-триетажни блокчета с апартаменти в различна големина (от една до четири спални), с красив малък парк между сградите, басейн, фитнесцентър и уютен офис на мениджърския екип, в който винаги можеш да изпиеш едно кафе и да хапнеш няколко бисквити.

---------------------------------

Ако искаш да наемеш апартамент, проучваш специалните рекламни брошури, откриваш комплекс, в който цените те устройват (те варират между 500 и 2000 долара за едностаен или двустаен), спираш се на подходящо по размер жилище и сключваш обикновено 6-месечен или едногодишен договор. Можеш да плащаш и месец за месец, разбира се, но излиза по-солено. Ако прекъснеш договора предварително, наказанието е в размер на около 2 месечни наема - няма начин да се измъкнеш, без да платиш, ще те издирят. В началото оставяш и депозит за евентуални бъдещи щети, който почти никога не ти връщат, тъй като, ако не си лекьосал мокета, със сигурност ще си одраскал стените или няма да си изчистил достатъчно добре печката или ваната.

Апартаментите се дават необзаведени, но с напълно оборудвана кухня - с хладилник, микровълнова и електрическа печки, машина за миене на съдове, климатик. Ако нещо се повреди, звънваш в офиса и ти изпращат човек, който безплатно оправя повредата. Тези комплекси са като малък модел на света. В тях живеят представители на всички националности: китайци, индийци, източноевропейци, латиноси, млади юпита - почти всички сингъли (необвързани семейно), рядко по някоя възрастна двойка.

Комплексите изглеждат безлюдни през деня, след 5 часа собствениците на кучета извеждат любимците си да се облекчат пред табелката "Почисти след мен", след което подминават случилото се, без да го почистят. В Тексас за първи път видях и зайци - домашни любимци, които собствениците им разхождат с каишка на врата.

Вечер отчетливо се чуват стъпките на съседа отгоре, понякога и откъси от многобройните му телефонни разговори, но, общо взето, е изключено да бъдеш обезпокоен от среднощен купон. Ако такова нещо се случи, веднага се намира някой, който набира по телефона 911 (номер-аналог на нашите 166 и 160) и след 5 минути две коли на кварталната полиция идват и възстановяват тишината.

За американските стандарти комплексите са шумни и не много безопасни места. Апартаментите не са и достатъчно големи (американецът не признава жилище, в което на човек се пада по-малко от 60 кв. м площ), затова и рядко се обитават от семейства с деца.



Купуване на къща



Средният американец се мести около 10 пъти в живота си и не само докато е млад. Това не му пречи да купува къщи и само след месеци да ги напуска, без да му мигне окото.

Както всичко в Америка, така и къщите се купуват с кредит от банките. Добре е да се събере все пак една първоначална сума, която гарантира по-изгодни условия на заема. Кредитът се изплаща на месечни вноски обикновено за срок от 20 до 30 години. За това време къщата сменя поне 5 пъти собствениците си, като се предполага, че всеки следващ път цената й е по-висока (по принцип няма къща под 100 хиляди долара).

Най-изгодно е да купиш добре поддържана къща на около 4-5 години. Новите са в тепърва застрояващи се квартали, с неизградена инфраструктура, а и с всеки ден строителството става по-некачествено. Пести се от материали, трябва после да садиш трева в двора и да засаждаш дръвчета пред фасадата.

Къщите на средностатистическите американци нямат много общо с представата на българина от холивудските сериали. Те пак са просторни и си имат заден двор, но дървеното подово покритие и теракотата са голяма рядкост (заради доста високата си цена). Американците, които иначе са маниаци на здравословния начин на живот, са застлали жилищата си с изкуствени мокети (наелектризират се жестоко) и с балатум в кухнята и банята.

Според тексаските закони, ако двама души обитават заедно едно жилище в продължение на 6 месеца, при раздяла делят цялата покъщнина поравно (дори и без да имат сключен брак).



Денят на независимостта



Американеца от дете го учат, че трябва да обича страната си, да се гордее с нейния флаг. Всяка година на 4 юли след обедното барбекю американците заемат удобна позиция на някоя поляна или покрив на сграда, постилат одеяла, слагат столчета, отварят пакети с храна и дори (аууу!) по една малка бира и така очакват да се смрачи и наближи 9 часа, когато започва зарята. Много й се радват, трудно им е да повярват, че и чужденците са виждали заря. Казвам им, че при комунизма партийните лидери много държаха на зарята при честването на празници и че действително сме виждали красиви изпълнения. Кимат разбиращо, но дълбоко в себе си не вярват. Не би могло да има по-красиво нещо от тяхната заря.

Четвърти юли е и денят на голямото сутрешно пазаруване. Всички магазини имат специални празнични намаления, опашките са огромни, но ако не си купиш нещо, все едно че не си имал своя 4 юли. На другия ден всички говорят за пазаруването, барбекюто и зарята - откъде са я гледали, кого от познатите са видели, колко са спестили от разпродажбите.



За зъболекарите и българите



Когато българинът, живеещ в Америка, си дойде на гости в България, първо отива на зъболекар. Дори да прибави цената на самолетния билет за презокеанския полет към сумата, която плаща на нашенски зъболекар, пак е на аванта, пак му излиза значително по-евтино, отколкото ако ползва услугите на американски стоматолог. Зъболекарите в тази страна са такива скъпчии, че дори застрахователните компании са се наплашили от тях и предвидливо са лимитирали сумата, която покриват за зъбните проблеми до смешните за местните ценоразписи 2000 долара. Така поохлаждат манията на тази вечно усмихната нация да си сменя фасадата на устата единствено по естетически съображения.

Американските стоматолози оправдават високата си цена с обяснението, че те са сред малцината в лекарската гилдия, чийто труд дава наистина резултат - а не като при колегите им, които, от каквото и да се оплаква пациентът, поставят диагноза "алергия".

По-отдавна имигриралите в САЩ българи се шегуват, че по зъбите можеш да познаеш кой откога е дошъл в тази страна. Колкото повече стоиш в нея, толкова



по-здрава и бяла е усмивката ти



За две години в Далас срещнах повече българи, които без резерви мога да нарека мои приятели, отколкото за цял живот в България. Свестни и топли хора. Повечето са успели да си намерят място, устроили са се, децата им говорят английски без акцент.

Почти всички са минали през етапа на гонене на "американската мечта". А тя е желанието да избягаш от позицията на вечен наемен работник, да започнеш свой бизнес и да станеш милионер. (Сред 30-годишните американци витае манията да натрупат необходимите милиони колкото се може по-скоро и да се пенсионират.)

Някои от българите изпитват носталгия по България, други са предпочели да си внушат, че мразят родината си. Някои не са я виждали по повече от 10 години, казват, че се страхуват от завръщането. Повечето се оплакват от вечното хленчене на близките си от България, които все настояват да им се пращат пари и колети.

Една част са си прибрали и родителите при тях, нещо, което не е непременно плюс, тъй като без познания по английски, без шофьорска книжка (при липса на обществен транспорт) и без медицинска застраховка (от съображения за пестене) възрастните хора живеят почти като в затвор - луксозен наистина, но неистово потискащ.

Повечето си признават, че когато сме в чужбина, ние, българите, полагаме усилия, които никога не бихме положили в собствената си страна. Правим компромиси, които не бихме приели в родината. В духовно отношение живеем по-бедно, но пък хладилникът е по-пълен и перспективата за децата ни е по-светла.

Всички казват, че най-трудни били първите 2 години в Щатите. След това се свиквало. Остава обаче въпросът - трябва ли да свикваш?