Снимки: Александър Михайлов

Ако случайно попаднете на пътя от Преслав към Върбица, вдясно ще видите разпилени камънаци и останки от сгради. Много вероятно е да решите, че това са руини от обори и краварници от соцвреме. Но не са. Това са основите на втората българска столица - Велики Преслав, престолния град на цар Симеон и Златния век.

Случайният минувач обаче няма откъде да го разбере. Около останките няма ни табелка, ни какъвто и да било знак, който да сочи, че това е национален археологически резерват, велика столица и стар културен център.

А през март, в началото на пролетта, тук човек може да попадне единствено случайно. Мястото изглежда изоставено и тъжно. Има двама души охрана, но едва ли ще ги видите, осведомяват от музея към резервата. На поляна насред археологическия паметник мургав жител на сегашния град Велики Преслав е отворил широко вратите на опела си. От колата дъни чалга, озвучава старините, а собственикът се натиска със съгражданка. Деца от града се гонят по камънаците и реконструираните части на някогашната столица.

------

Пенсионерки от Преслав са поседнали на слънце сред останките на прочутата Златна кръгла църква на Симеон, възхвалена като уникална и великолепна по справочници, сайтове и брошури. От тях научаваме, че това е именно въпросната църква. Край камъните няма табела. Сградата е достроявана по случай честванията на 1300-ата годишнина на българската държава през 1981 г. Възстановката е грозна и бутафорна. Остатъци от мраморни колони са долети с бетон, който също е започнал да се руши. Нищо в остарелия вече кофраж не подсказва за миналото великолепие на бившата столица. Макети на църквата има само в музея и на картички. Музеят отстои на близо километър от останките.

"Българска работа.



Хората от един камък чудо правят,



а ние...", коментират пенсионерките. Осведомяват още, че наоколо има и наскоро открита уникална базилика. Не успяваме да я открием.

За чудесата на рекламата жените са прави. Напоследък тракийското злато завладя медийното пространство, учени се надпреварваха кой ще открие повече реликви. Премиерът Симеон Сакскобургготски сля културата и туризма, реши да отпусне над 3 млн. лв. за инфраструктура и туристически център в Долината на тракийските царе, а правителството прави реклама на България като страната на Перперикон, тракийските царе и Орфей.

А като се сетим и че наскоро учените изтупаха от прахта и извадиха наяве друг исторически факт - че българската държава е възникнала не през VII, а през II век, логично отиваме в Плиска, Преслав и Мадара. Там пък е възникнала най-старата съществуваща държава в Европа - сегашна България. Двете столици са основани от не по-малко уникално и интересно племе - прабългарите, а местата са наситени с легенди. Всичко това прави старините златна мина за така приоритетния туризъм. Но такъв край старите столици почти няма.



Около 10 000 души годишно посещават



резерватите на миналото българско величие Плиска и Преслав. Основно са чужденци - туроператорите ги карат през лятото от морето за бърза обиколка през Плиска, Мадара и Преслав. Другият сериозен контингент са учениците.

Повече - близо 50 000 души, минават през Мадара. Борислав Борисов - уредникът на резервата, който е и част от световното културно наследство, се хвали, че Мадара е един от най-посещаваните обекти у нас. Личи си - единствено този резерват от трите е белязан от туристическото присъствие. Още на пътя има табели, рекламира се мотел, хотел, ресторант, край конника има кафенета, продават се сувенири. Мястото е живо и поддържано.

Борисов се притеснява, че скорошният инцидент, при който камък от Голямата пещера на Мадара се отрони и едва не уби дете, може да отлее туристите. Случката обаче беше показателна. Въпреки че от резервата са предупреждавали многократно за опасността и са искали пари да се укрепи пещерата, Министерството на културата и туризма отпусна 80 000 лв. чак след инцидента.

Няма нищо лошо в това държавата да дава пари за Долината на царете. Тракийските могили и старите български столици не може и не бива да се сравняват. Те са еднакво ценни и съответно - би следвало държавата да полага еднаква грижа. Но дори в устроената и пипната Мадара усещането е, че се кърпят дупки, а не се налива в развитие.

Борисов дава и примери. Инфраструктурата е много лоша, от 3 г. се прави пътят към Мадара. От години от резервата молят за пари, за да направят музей на култовете в цяла България. Имало и идея за стъклен външен асаньор до конника, така че туристите да могат да го снимат и видят отблизо. Държавата обаче май гледа на нещата по друг начин. Когато било ранено детето в Голямата пещера, зам.-министър на културата се обадил в резервата и попитал



дали е паднало от конника



След като му обяснили, че няма как да падне от барелеф на скалата, питал защо не са затворили пещерата. Освен че не е ходил в Мадара, човекът явно не е виждал и картички - т. нар. Голяма пещера всъщност представлява плитка и широка вдлъбнатина в скалата и просто няма как да се "затвори".

А не е нужен особено експертен поглед, за да види човек какви възможности крият трите резервата. Именно - крият, тъй като за тях в последните 15 години почти никой не споменава. С рекламата им се занимава общината в Шумен, тя представя и старините по туристическите борси. Доколко е агресивна, личи по броя туристи в Преслав и Плиска и по цялата държавна политика.

От трите резервата може да се направи нещо грандиозно и печелившо. С реклама, въображение и много пари те могат да станат известни по цяла Европа. Плиска, Мадара и Преслав отстоят един от друг на не повече от 40 километра. Могат да се обединят, в парк например, а туристите да се возят от легенда към легенда из местата на най-старата европейска държава.

В Плиска, да речем, всеки би поискал да види къде княз Борис е покръстил българите и къде са заклани болярските родове, неприели новата вяра. Или къде хан Крум е пил вино от черепа на унизения византиец Никифор. Всеки турист би се снимал с копие с конска опашка. Вместо това първата столица представлява повъзстановени самотни голи останки сред полето, напичани през туристическото лято от 40 градусова жега и приютили стада лалугери. Кафенето в резервата е поместено във фургон, надписан с блажна боя. На входа е забучена табелка, че разходката из резервата струва 1 лв. Никой обаче не събира таксата. Музеят е създаден - каква ирония на съдбата - по волята на цар Борис Трети.



Мадара пък е българската Троя,



смята Борислав Борисов. Тук има останки от праисторическия човек, а през V век преди Христа се заселват актуалните в момента траки. Тяхното светилище е била именно Голямата пещера. После идват римляните, след това славяните и най-накрая - прабългарите. През ХIV век недоволните монаси от цяла България идват в Мадара и създават манастирски комплекс, а в скалите има 170 скални килии. Голямата пещера пък се води и енергиен център, екстрасенси идват да се зареждат в нея, а хората събират водата, която се оттича по скалата, защото се смята за лековита.

Но за възраждане и реклама на старите столици са нужни много пари. С такива разполагат само държавата или мощни частни фирми.

Преди 5 години тогавашният министър на културата Ема Москова била склонна да даде обектите на концесия, разказва Борислав Борисов. Идеята обаче срещнала сериозна съпротива - не може националните светини да се дават на частници. "Представете си, че дойде някой концесионер в Мадара. Че той може да направи всичко, ако иска - може да боядиса конника", разсъждава Борисов.

Но признава, че частникът може да вдъхне живот на запуснатите старини, да построи атракциони и да осигури препитание и на местните. Защото, както може да се досети човек, и селата Плиска и Мадара, и град Велики Преслав съвсем не могат да се похвалят с просперитет.

Рискът концесионер да превърне историческото наследство в кич обаче е сериозен, а границата между аргесивния комерс и историята, пипната с вкус, е твърде тънка. Ако национални археологически резервати попаднат в частни ръце, опасността наследството да бъде уникожено вместо сърханено, е огромна.

Затова единственият възможен инвеститор е държавата. А тъжното настояще на Плиска и Преслав напомнят, че тя, уви, винаги е гледала на историята през призмата на политическата целесъобразност.