Доста взеха да се балканизират нещата. Чак се мержелеят призраци на цветни вълнени чорапи, отпечатани върху глезените на бай Ганя, макар начело на евро-кандидата България да стоят евро-цар, евро-социалист и шепа евро-юпита. Има даже и евро-юпки. Това, последното, да не се бърка с руското "юбки". В тази колонка, която е фундаментално европейска по своята базисна визия, не говорим пейоративно и по мисогинистически начини за женската половина от човечеството, която искрено уважаваме.

Балканизирането на нравите, обаче, прави точно това: започва да маргинализира по един пейоративен начин големи части от българското общество. То не бе три реда сълзи и сополи на тема "Аз съм българче", не бе "национално" на всяка втора дума на разните му политици и предводители, то не бяха вестникарски чаршафи, въртящи любими още на бай Тошо теми като вредното американско влияние, пропадането на националния дух сред младежта, изложена на нездравите влияния на рапа и рокендрола. Такива неща могат и да се преглътнат, минавайки към графа



"всеки има правото да се излага, както намери за добре".



Дори и наново вдигнатата тема "советское - значит отличное" (във вариант - "МИГовете са по-добри от Фантомите") може да бъде преглътната, макар тя вече да не е толкова невинна, тъй като дава лоши (просъветски) сигнали на международната арена.

Онова, което не може да бъде преглътнато сред тези смешни национализми, е разделянето на обществото на повече "наши" и по-малко "наши".

Вземаме смешния плач по повод "Аз съм българче". Какво правят онези над 16 на сто от нашите първолаци, които не са чак толкова българчета като ония, които у дома си говорят български и се кръстят? Или които са по-мургави от средното? Или на които родителите са сред онези няколко хиляди пиринчани, които се обявяват за македонци по националност? Тези недотам-българчета веднага изпадат в положението на еврейчетата в Германия от началото на 20-ти век, например. Много лесно може да им се каже: "Абе, ти не си баш българче", и оттам да се тръгне в посока Северна Ирландия, например.

Изобщо, все едно аз да искам да наложа своя ъпгрейдван вариант от лятото ("Сакскобургче съм, обичам...") върху всички, дори върху антицаристите. Не е редно и затова не го правя.

По-тревожно от подобни реторични занимавки е официалното разделение на българската нация, маркирано на най-високо държавно ниво: заклеването на новия държавен глава. Що диреше в момента на клетвата православният патриарх в парламента? Да не се е явявал на избори, без да съм разбрал? Ако не се е - като какъв приема клетвата на върховния главнокомандващ? Ако Максим играе духовен пастир на нацията и затова приема президентската клетва, някой трябва да му обясни (и на президента, и на ръководството на Народното събрание), че в България над една-шеста от хората не са християни. От християните не всички са православни. А сред православните пък доста хора не смятат Максим за свой духовен пастир. И - отново



разделение на нацията, провеждано от най-високо ниво.



Ако държавата е решила духовните пастири да приемат клетви на държавни глави, де ги - пастирите, де? Къде по време на заклеването беше главният мюфтия? Главният равин? Главният католически епископ? Лидерите на протестантските църкви? Предводителите на будистката общност? На хиндуистите, на конфуцианците, на митраистите и пр.?

То, верно, българите вече решиха от почти-европейско общество да станат наново балкански народ, ама все пак техните водачи трябва да си дават сметка кое може и кое - не. На Балканите е най-опасно да имаш балканско поведение, а сред балканските поведения най-опасното е да разделяш нацията си на верски и етнически признак.

А къде гледат онези сред управляващите, които носят радикално не-православни фамилни имена, дори не питам. Подозирам, че не искам да знам техния отговор, за да не се потя от неудобство поне заради тях.

Абе, изобщо, пак се почна една балканистика...