|
Точно преди година "Сега" обърна внимание върху безсмислието на този административен напън. Вестникът написа, че законът би влязъл в противоречие с важни нормативни актове в Европа, че страда от малформации още в утробата и че ще бъде мъртвороден, защото и Съветът на Европа (в който членуваме), и Европейският съюз (с който преговаряме за членство) ще го отхвърлят.
Тогава Тагарински усети, че му се виждат срамотиите, и прикри най-явното - изричния текст в суровия проект на закона, който щеше да задължи журналистите да издават източниците си на информация. Пред наблюдателите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Дейвид Аткинсън и Хенинг Гелерод той се закле в началото на декември, че дори и не е помислял да наднича в журналистическите бележници, за да събира телефони и адреси на техните източници на информация.
Лек за родилни мъки
И въпреки това недоносчето напъва да се роди в уродливия си вид. Баща му вече е снел публично отговорността си за него, а парламентарната му майка (правната комисия на НС) се опитва да го доизноси, но системно й прилошава точно преди да започне разглеждането му на второ четене.
Мъките й обаче могат да се облекчат, ако прочете издадената на 8 март т. г. (какъв подарък за Осми март!) Препоръка N-7 на Комитета на министрите на Съвета на Европа към страните-членки (41 държави, сред които и България) за "Правото на журналистите да не разкриват своите източници на информация".
Тя се състои само от три точки и не би отнела много време на нашите народни избраници, които, както знаем, напоследък са претрупани с работа. За да им спести времето, "Сега" проучи текста и им го предлага в лесен за възприемане вид.
Препоръката на Комитета на министрите на СЕ към правителствата на страните членки е следната:
1. Да приложат във вътрешните си закони и в практиката си принципите на тази препоръка (първият от които е правото на журналистите да не разкриват източниците си на информация);
2. Широко да разгласят тази препоръка и свързаните с нея принципи, като се погрижат за превода на текста й;
3. Специално да привлекат към нея вниманието на властите, полицията и правосъдието, а също да я предоставят на журналистите, на медиите и на техните професионални организации.
Външно говори с мълчанието си
Близо месец "Сега" очаква с изострен слух да чуе нещо по този въпрос от правителството, до което е адресирана препоръката, но оттам не долита нито звук. Сякаш негов представител не е участвал в заседанието на Комитета на министрите, където титулярен представител е не кой да е, а външната министърка Надежда Михайлова. Дори тя да не е била на срещата в Страсбург на 8 март (все пак датата е празнична), няма как да не е получила информация от упълномощеното да я представя лице.
Но как да се иска точно от Надежда Михайлова да се солидаризира с това европейско изискване? Нали заради нейния партиен инструктаж в Ловеч миналата есен полицията викаше посреднощ журналисти да ги разпитва откъде имат скандалната касета с откровенията й за живота и политиката? Ако зависеше само от нея, България вероятно не би и разбрала, докато тя е външен министър, че Европа не допуска такова поведение на властите, което противоречи на основни принципи на демокрацията. Иначе самата Михайлова трябваше първа да се възмути от недемократичните методи на полицията.
Но нейното поведение е разбираемо. След ловешкия гаф тя оцени стойността на мълчанието. Сега имат думата уважаемите депутати. Съгласно първия принцип на препоръката от Страсбург те трябва да се погрижат "Вътрешното законодателство и практика да осигуряват изрична и ясна защита на правото на журналистите да не разкриват информация, идентифицираща източниците, съгласно чл. 10 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи". Какво означава това?
Да се отреже дефектният чл. 18 от проектозакона (както вече препоръчаха много европейски експерти) и отделно да се запише задължението на властите да уважават правото на журналистите да пазят анонимността на своите източници. Това е толкова очевидна необходимост, че дори не подлежи на дебат. Впрочем някои държави в Европа са отишли още по-далеч и дори са записали в законите не само, че журналистите имат право да не издават своите източници, но и че са задължени да не го правят. Иначе - санкция. За България обаче е достатъчно да направи поне първата крачка.
Смразяващ ефект
Защо все пак е толкова важно да не се разкриват източниците на информация, когато са пожелали да останат анонимни? Отговор на този въпрос е даден в решението на Европейския съд за правата на човека от 27 март 1996 г. чрез знаменитото дело "Гудуин срещу Обединеното кралство". Тогава стажант-репортерът Уилям Гудуин осъди Великобритания да му плати 37 000 лири обезщетение, защото го бе глобила 5000 лири заради отказа му да разкрие източника си на информация за далаверите на една фирма.
Съдът в Страсбург реши, че разкриването на източниците би имало "потенциален смразяващ ефект за тях" и би се отразило на свободата на информацията. В препоръката на Комитета на министрите се пояснява: Правото на обществото да получава информация и общественият интерес за закрила на отношенията между журналистите и техните източници са основанията да не се разкрива самоличността на хората, които дават такава информация на журналистите... Източниците могат да имат интерес да останат анонимни за публиката, защото например са имали задължението да не изнасят информация и защото могат да пострадат от санкции.
Въпроси без отговор
Когато властите поискат от журналист да разкрие източника си, те трябва да го информират за правото му да не дава информация, идентифицираща източника, посочва препоръката. Нещо повече, журналистът може законно да откаже да разкрие информация за източника си, без да е заплашен от каквато и да е гражданска или наказателна отговорност или от санкция за отказа, подчертава документът.
За по-голяма яснота той изброява какви въпроси не бива да се задават от властите на журналистите, за да не нарушат нормите на Съвета на Европа:
1. За името на източника и неговия адрес, телефон, телефакс, работодател и друга лична информация, както и снимки и запис на гласа му;
2. За фактическите обстоятелства при получаването на информацията, например, за времето и мястото на срещата с източника, за начините на връзка;
3. За непубликуваното съдържание на информацията, дадена от източника, например, за други факти, данни, магнетофонни записи и снимки, които биха подсказали самоличността на източника;
4. Лични данни за журналистите и техните работодатели, отнасящи се до тяхната професионална работа.
Макар че списъкът не е изчерпателен, изключва достатъчно категорично всякакво надничане към "вътрешните механизми" на редакциите, за което мечтаят родните законодатели.
Изключения - при опасност за живота
За успокоение на нахалните власти трябва да кажем, че в препоръката са предвидени и изключения от правилото. Журналистът може да бъде заставен да разкрие източник на информация, само когато това е необходимо за "защита на човешки живот" или за "предотвратяване на тежко престъпление". Но до такава мярка може да се прибегне, ако властите са изчерпали всички възможности да си набавят търсената информация по други пътища. Принудителното разкриване на източници би трябвало да се смята като "отиващо прекалено далеч ограничение на свободата на информация", отбелязва Комитетът на министрите и предупреждава: "Всяко решение на национални власти, ограничаващо правото на журналистите да не разкриват своите източници съгласно чл.10 на Конвенцията за защита на правата на човека влиза на общо основание в обсега на евентуално разглеждане от Европейския съд за правата на човека".
С други думи, не ни карайте да прибягваме до съд и не се преструвайте, че не сте ни разбрали.
А за още по-голямо облекчение на българските власти, които признаха, че нямат достатъчно кадри за изучаване на законодателството на Европейския съюз, "Сега" напомня, че на 18 януари 1994 г. ЕС прие резолюция за "Конфиденциалността на журналистическите източници и за правото на гражданските служители да разкриват информация". Тя прикани всички страни от ЕС, които още не са признали правото на професионална тайна на журналистите, да приемат съответно законодателство. И освен това да не преследват чиновниците заради контактите им с журналисти, а да признаят правото им да бъдат източници на обществено значима информация. Как ли ще се дотътрим до Европа със закони, кроени според разбиранията на Тагарински и други специалисти с широк диапазон на властнически амбиции?
|
|